Месец: септември 2017

Ивайло Шопски: От културата и историята да почерпим на какви ценности да научим децата

Posted on Author Патрик СмитьойсCategories Образование
  • Чрез положителните примери от българската история да възпитаваме младежите, че България – това сме ние и от нас зависи да променим средата си, за да заживеем по-добре.
  • Бившите пионерски лагери, собственост на Министерството на Образованието, да станат патриотични лагери с ритуал сутрешно строяване  за вдигане на знамето и пеене на химна.
  • Неразделна част от  патриотичните  лагерите да бъдат ферми с домашни животни, овощни градини, оранжерии, занаятчийски работилници, кръжоци по автентичен фолклор.
  • Да се въведе лятно военно обучение в патриотичните лагери след навършване на 16г. от младежите без значение от пола им.
  • Да се подкрепи развитието на училищните и читалищните настоятелства, чрез  насърчаване на самодейността, школите по занаяти и изкуства, спортните клубове.
  • Да се вдъхне нов живот и да се припомнят правилата на типичните  игри от нашето детство.
  • Да се търси обвързване на бизнеса и образователните институции в подготовката на кадри за самият бизнес, посредством стипендии или инвестиции в материалната база.

„Дела трябват, а не думи!”

Не познавам друг човек, който да е приел думите на Левски толкова на сериозно. Това лято се срещнах с един забележителен човек, Ивайло Шопски. Хайдутин по душа и дори природата го изкарала такъв на външен вид.

Като родител, на Ивайло му беше писнало да наблюдава как в училищата историята на България се изкривява, как децата вече не се учат на никакви ценности и как всяка година все по- силно се срутва вътрешното усещане за дълг, респект, морал и дисциплина при младежите.

Надъхан от думите на Апостола, Ивайло купува 50 местен автобус от Германия, вкара го в един двор в софийския квартал Дружба и след един месец къртене и боядисване, Пътуващото читалище е готово. Автобусът е музей без компромис  и без аналог в света. Музей за Българската история и култура.

На Националния празник, на  3 март 2016 г. Ивайло се облича като Хаджи Димитър, сяда зад волана на автобуса и тръгва към първата си дестинация – гр. Видин. Паркира читалището и отворя врати за всички.  Потокът от деца и възрастни, желаещи да се докоснат до историята ни, не секна и за минута. Чакаха чинно на опашка да дойде техният ред и да надникнат. А Ивайло въодушевено разказваше: за воините на Аспарух, за пазителите на Рилския манастир, за опълченците на Шипка… И после отново. И отново… Защото желаещите са много…

По този начин Ивайло миналата година е обиколил над 60 града в България, без никой да му плаща за неговите разходи. Защо? Ами защото му идва от вътре. Често го чувам напоследък. Явно това е обща черта при всички Свободни…

После разбирам, че Ивайло стопанисва и детски лагер “Бащино огнище” в Боровец. Преди една година държавата му доверила занемарената база на бивш пионерски лагер. С помощта на приятели и доброволци, със собствени средства и подръчни материали направили ремонт в базата.  Оборудва зала по безопасност на движение, създаде игрище за пейнтбол и боксов ринг, направи параклис и музей.  В момента оборудва малък театър, създава една малка ферма със зеленчуково производство, овощна градина и изгражда обор за домашни животни. Децата трябва да видят от къде идва храната.

Лагера с патриотична програма е целогодишно открит за деца от цяла България. Денят започва с ритуала строяване за химна и вдигане на знамето, сутришна гимнастика, продължава с хайдушки състезания, народни хора, викторини, родолюбиви игри и свършва  пред огъня с песни.

На 16 септември му връчат ключовете на подобна база в Марково до Пловдив. Министерството на Образованието, фактическия собственик на детските лагери, разбра, че няма по-добър стопанин от Ивайло.

Мога да пиша 10 увода за този човек, защото не спира да ме изумява, но нека самия той да говори. Гордея се, че Ивайло Шопски е сред нас. Не знам, дали има по-свободен от него.

Патрик Смитьойс.

Ивайло Шопски е роден през 1982 година в гр. Русе. Израства в гр. Радомир, където завършва Техникум по енергетика. След това учи Международни отношения, завършва и Финанси в Стопанската Академия в гр. Свищов. През последните 12 години участва и инициира множество благотворителни прояви, свързани с помощ за деца лишени от родителски грижи, еко-акции по почистване на реки и язовири, възстановяване и изграждане на войнишки паметници, плочи, параклиси, подпомагане на манастири и църкви, помощ  на бедстващи пострадали при природни катаклизми. Организатор и участник във възстановки на исторически събития, чествания, годишнини.

Издирва и популяризира исторически личности, събития и места значими, но останали встрани от общественото внимание чрез поредица от книжки и авторското си предаване „Пътуващо читалище” по ТВ Евроком, с радио вариант излъчван по Радио Зорана, Радио Бела, Радио Нова.

Има син на 6 години, с който обичат да пеят възрожденски и хайдушки песни, докато пътуват с колата и разглеждат България.

Как и кога се зароди  идеята за  Пътуващо читалище „Бащино огнище”?

Не мога да кажа точно кога, преди да купя автобуса  вече имах концепцията в главата си, сигурно  една година съм мислил. Човек трябва и пари да отдели и си казваш: „сега не е момента“ и живота минава само в планове, но последните три месеца, като се усетих, че само за това мисля денем и нощем, реших, че имам-нямам, купувам автобуса и започвам. Малко по малко докъдето  го докарам, те пък нещата се случиха.

Идеите се раждат от нужда. Какво липсваше и какво трябваше да се направи обезателно?

Виждаме, че младите са изпаднали в апатия –  няма инициативи, няма организация, общество, мисия, идеали. А какво е било изконното за българите? Читалището е било движещата сила, направила Възраждането от една народна маса, която дори не е осъзнавала в по-голямата си част, че е в робство. Малко са били тези, които са осъзнавали, колко е важно  да имат общност, да имат принадлежност и да притежават политическата независимост.

В един момент си зададох въпроса: Защо читалищата не са това, което бяха навремето? Всички, които са били с някакво положение, било то интелектуално или финансово, са били в читалищното настоятелство. Реално там се е случвал общественият живот в селото или града. Читалището е било мястото.

И понеже тях ги няма, казваш си го – правя го!

Хората сега като държат информацията в ръцете си, нямат потребност да станат и да отидат в читалището. Значи читалището трябва да отиде при хората. Трябва да се реформира и да отиде при тях. Започнах да мисля под каква форма трябва да отиде.  Трябва да е мобилно, да е забавно.

Фотограф: Ивелина Чолакова

Какви елементи трябва да има още в Пътуващото читалище?

Идеи много. Например: още един автобус и един камион. Като отидем в някой град, да речем на Деня на будителите, да имаме  фолклорен ансамбъл, който може да представи една добра програма с музиканти. Искам да направя една пътуваща сцена, която да дава поле за изява на млади творци от всички области.

Това е супер идея, да просвещаваш народа  и да се пътува през България..

Не само през България. Запалваме автобуса и отиваме при българската  общност в Мадрид, например.  Какъв е проблемът? Отиваме в Одеса, Мюнхен, Лондон..

Това е  толкова важно за България. Водил ли си разговори с Министерството на културата, например?

Не.

Защо?

Няма с кой реално погледнато. Никой не ти обръща внимание за такива неща. Трябва да си препоръчан…  кой ще ти обърне внимание с такъв проект? Никой. Затова си го правя сам.

За мен е важно да се ангажира местното население – те ще направят концерт, рецитал, ще пуснат прожекцията. Като ангажираш местните пряко, те ще доведат два пъти повече хора на мероприятието, защото ще ги поканят.

Това и за децата по училищата може да бъде цял проект.

Може. Ние го правим, например играта „Познавам ли моята България?“.  В заинтересованите училища изпращаме материали, те се подготвят и ние като отидем, учениците участват в играта на базата на натрупаните знания, вече подготвени. Останалите им съученици идват, гледат мероприятието и така отново научават нещо. Те като знаят, че има дете от техния клас, в някой от отборите, отиват и го гледат. Децата са ангажирани, не просто да изнасяме някакво представление. Това е идеята – да са вътре.

С тази игра постигаме знания, съпричастност, екипност  и виждам, че работи.

Пристигаш с твоето Пътуващо читалище в един град и какво се случва?

Зависи какво е мероприятието. Ако сме в училище, там всичко е организирано по час. Играем играта „Познавам ли моята България?“, която си върви в залата или салона. После децата клас по клас идват и правим беседа в автобуса, показваме им експонатите – като им разказваш за опълченците, те виждат опълченец с униформата, като показваш снимка на Хаджи Димитър, каква пушка е носил, те могат да я видят на живо. Това е важното – да запомни нещо.

Имаш ли съмишленици?

Много. Десетки, да не кажа стотици и голяма част от нещата  сме постигнали с доброволци. Отивам в някой град сам, защото знам, че имам приятели, ще дойдат и ще има кой да ме замести.  По съборите  постоянно има по десетина души при мен.

Защо културата и историята са толкова важни за България и младите, въобще за обществото в момента?

Защото само там можем да почерпим на какви ценности да учим младите.  Нали трябва да има ред и дисциплина. За да има гражданско общество, младите хора трябва да имат ценностна система. Къде да я намерим, ако не при корените си и при поводите за гордост, да вземаме пример от Ботев, Левски.

При положение, че сме имали работеща формула и сме виждали как българските младежи са били обединени от спортните гимнастически дружества след Освобождението. Гледайте  40 минутния филм „Швейцарец с българско сърце“, ще разберете много.

Българинът гордее ли се с неговото минало, осъзнат ли е?

Който знае, да. Който е просветен, ходи по-изправен, по-отговорен е и по-съзнателен. Дори няма да хвърли боклук на улицата като излезе. Той ще каже: имаме дълг, прадедите ни са ни завещали, ние трябва само да пазим и надграждаме, нищо друго. Те са направили трудното.

Този човек, който мисли за тези неща, ако види нещо нередно, ще има вътрешна нетърпимост.

Този, който е със загладен от новините мозък и от телевизионните формати, той приема, че е нормално да даде рушвет на лекаря, че е нормално да не пресече на пешеходна пътека. Той просто няма ценностна система.

Той е като тази маса от бежанците, които не милеят за родината си,  за тях няма ред, порядки, нищо. Нашите деди по време на трудностите, ако са се втурнали така всички, тук щеше да се обезлюди. Като нещо в родината ти не е наред, излез и оправи нещата. Затова не ги уважавам- те нямат ценностна система, не милеят за бащино огнище.

Колко места си обиколил с Пътуващото читалище?

64 градове, села, събори миналата година, тази година 15. Едни от най-силните ни като масовост на посещение от хора като че ли бяха Видин, Кюстендил и Варна.

Не съм ходил в Благоевград, Сандански, Петрич,  Хасково – има още много места.

Пътуващото читалище на Българския събор „Хайдут Генчо“- Хисаря, 2015 г.

Трябва ли местното управление да поемат повече инициатива?

Да, но те трябва да разберат за нас. Това беше миналата година, когато започнах – вдигах телефона и се представях: Направихме Пътуващо читалище, свържете ме с някой от общината, с отдел култура или с читалище. Дават ми  лични контакти и аз пращам материали и така. После започнаха вече без да ги търся, те да търсят мен.

Не трябва ли просто да има един човек с брошури и с вашите филмчета и материали да обиколи  всички градове в България и да започне да планува посещенията на читалището? 

Би било повече от помощ, но в големите градове това не може да работи. Бургас, Варна, Пловдив, защото там леда е много дебел …

Да ходят при кмета..

Не може да се пробие за да отидеш при кмета, нито при зам. кмета.

В малкия град отивам и казвам: „Аз съм от Пътуващото читалище, идвам от София, може ли да се срещнем?“. Кмета  ще ме  покани, ще ме черпи едно кафе, ще ме изслуша. При ония в големите градове има няколко по йерархията и там вече ледът е непробиваем.

Значи трябва да бъде нещо наложително от самото министерство?

Министерството ако нареди на инспектората да ни съдейства – място, ток и всичко, което е необходимо, тогава сигурно ще ни посрещнат с червен килим.

Нараства ли интереса към читалището?

Интересът растеше лавинообразно, докато активно действах с  читалището. Тази година  се посветих повече на лагера „Бащино огнище”. Но пък всеки, който дойде, е чувал или ни е гледал по телевизията.

Лагера „Бащино огнище” е отново по твоя идея. Това е бивш пионерски лагер в Боровец. Сега  там организираш детски патриотични лагери. В момента станцията е придобила различен облик от това, което е било преди 1 година. Защо толкова се различава от другите бази в страната, които са към Ученически отдих и спорт към МО?

Освен условия за обучение и мероприятията, които правим интересни за децата, хвърлихме много усилия чисто в битово отношение да подобрим обстановката.  Лагера има 25 декара окосен, облагороден вече двор и позволява свободно движение, няма страх от коли и от външни хора.

Самата местност там е уникална. Има информация, че през 1922 г. Петър Дънов летувал в Боровец и организирал много често излети до красивата полянка Шумнатица, която е в двора на лагера.

Репетиция за вечерният концерт в лагера. Юли, 2017 г. Снимка: Личен архив

Защо точно в тази база е лагера „Бащино огнище”?

Случайно.  Миналото лято, след като бях в няколко от лагерите на Ученически отдих и спорт на морето, имах добър успех с читалището там. От УОС видяха какво можем, получихме много благодарствени писма, но аз не бях доволен от това, което видях – децата бездействат, играят карти…Няма нещо, което да се случва с тях – да си тръгнат обогатени със знания, умения..

През септември, миналата година, отидох при изпълнителния директор на „Ученически отдих и спорт” Цветелина Николова, помолих я, ако има възможност и в случай, че одобрява това, което сме правили лятото, да ми повери една база, в която да се случи всичко това, което вече е факт.

Тя ми каза, че в Боровец има база, на която търсят управител. Отидох, видях базата и приех веднага. С уговорката да поема цялата отговорност, защото не мога да им говоря за Ботев и за Левски, ако децата са гладни, спят на студено или не им е почистена стаята добре.

Създаване на „Пейката с молива“, която стана любимо място на децата в лагера.  Август, 2015 г. Снимка: Личен архив

Искам още веднъж да се върна назад за по-общото, мисля, че това е най-същественото. За цялото това превъзпитаване, за българската култура, история.. От много време се говори по медиите, че управляващите гледат да потопят важни събития в историята на България в учебниците. Съгласен ли си, че има такъв процес или според теб не е чак така.

При мен бяха деца от училище от смесен регион, в което 99% от децата се самоопределят като етнически турци. Много групи имах такива. Разбираме се перфектно, имам няколко благодарствени писма именно от тях. Самите учители казват – нас ни карат да пропускаме цели уроци по история в учебника, да не ги учим, защото тази или онази етническа партия ще се обиди.

Значи това го има реално.. не са само приказки.

Абсолютно. И ние трябва да сме в обучението на децата по-агресивни, защото  отиват едни хора в нашите Родопи при  родителите на нашите деца  и им предлагат да си запише детето на курс по турски при тях. След като го изкарат получават със семейството екскурзия до Одрин или Истанбул.

И кой финансира цялото това нещо?

Чувал съм, че е турското правителство. Това е уж някаква фондация, но родителят казва: Е, какво, учи още един език..хем ще отидем да видим Истанбул без пари.

То не е само това, чувал съм в Родопите, че идват мъже от Арабските емирства с предложение към бащи, български граждани срещу заплащане да сключат брак с дъщерите им. Правят едно дете и си заминават, с уговорката да издържат семейството, докато детето стане на 16 години. Тогава да бъде изпратено да учи при бащата, минава там необходимите ислямски школи и го връщат фанатизиран Ходжа.

Хората в България осъзнават ли масово, че този процес прогресира?

Не. Това предполагам, че го знаят службите, но не реагират. Те  знаят кой влиза, кой излиза, къде отива.

Когато в лагера идва група от Кърджали, Ардино или от този край, радват ли се на това, което учат при теб или са се предали?

Аз ги адаптирам. На човек, който не знае за Ботев и Левски, не може да му говориш за полковник Владимир Серафимов и ген. Иван Колев. Трябва да започнем от А и от Б. Ние си говорим, питам ги знаят ли кой е капитан Петко Войвода – той се е борил за свободата на Италия, Гърция, бил е закрилник и на турци, и на българи, не е делил хората, гледал е къде е имало неправда. И това е факт. Ще си говорим за него, ще им разкажем. Казвам им как той след Освобождението е поканен от турското правителство, за да стане областен управител. Толкова са го уважавали, а има 19 рани в борбата за освобождение на България. Казвам им – отидете на военното гробище в Тутракан и ще видите: Иван, до него лежи Ахмед, Юсуф, Георги. Заедно са мрели, помагали са си. Не са се делели, ние защо трябва да го правим? Децата не са глупави. Обаче никой не им е говорил така и им става интересно и разбират.

Не всички, но няма как от едно идване за 5 дни. Самият факт, че после ми пращат писма, покани за приятелство във Фейсбук.  Значи никой не се е почувствал обиден, засегнат на етнически основи. Не ми е това целта. Една общност колкото повече я атакуваш, тя ще се затвори, консервира. Ние трябва да се опитаме да я отворим, да видят, че сме едно.

Ивайло Шопски е сред номинираните за „Будител на годината“ 2017. С Ива Дойчинова – основател и вдъхновител на кампанията. Фото: Radio FM+

Днес наблюдавах патриотичното състезание в лагера,  спечелиха 2 момчета от турски произход и ти ги награди: единият „Воевода“, другият „Знаменосец“.

Да, и те се гордеят. Често съм награждавал турци. Те виждат в мен един човек, който го е приел, приятел му е и доброжелател, наградил го е, стиснал му е ръката. Вече не ме приема като човек, който иска да го напада и да му казва, че е лош, защото дядо му е бил такъв. Детето няма вина, както няма лоши и добри деца. Няма турци, цигани, българи. Пуснете едни 3 годишни деца тук да си играят. Те няма да се разделят на циганчета и българчета. Те ще си играят заедно. Ние им насаждаме тези неща като пораснат, ние носим отговорност за това.

Стая за обучение по пътна безопасност в лагера „Бащино огнище“, ПБ „Шумнатица“. Август, 2017г.

Направи ми впечатление, че при вас баните, леглата са чисти, храната е хубава: ябълки, вода, десерти, топло е…и това струва само 16 лева на дете. Как излизат тия сметки?

Сметките излизат, защото държавата предоставя социална услуга, тоест тя финансира – има субсидия към дружеството „Ученически отдих и спорт”. Тая сума се разпределя за ремонти, ток, поддръжка и персонал.

Значи държавата отпуска тези пари. Защо тогава учениците ходят по СПА-хотели по време на зелените училищата?

Проблемът е такъв, че туристическите фирми са по-агресивни. Отиват при директорите и учителите, правят контакт с тях и им предлагат командировъчни за да организират децата при тях- законен рушвет. Децата отиват примерно за 200 лева за 3 дни на Огняново. До родителите изобщо не достига, че има такова нещо като „Ученически отдих и спорт“ и може да отиде там, за 3 дни ще му струва 48 лева, а не 200.

Един ден в лагера „Бащино огнище“, ПБ Шумнатица, септември, 2017 г.

Как минава един ден в лагера?

Всяка сутрин започва с вдигане на знамето и химна на България- това е задължителен ритуал. След това правим утринна гимнастика. След закуска организираме щафетни игри, тичане, хайдушки игри, изобщо физическа активност до обяд. Обядваме и обикновено следобед правим турнири по шахмат, волейбол, писане на есе, литературни четения, репетиции.

Някои от групите правят програма, която представят в последния ден, преди да си тръгнат – те я репетират следобед. Преди вечеря обикновено, се подготвяме, може да отидем до музея, залата за безопасност на движението, или да поиграем на  „Познавам ли моята България?“. След вечеря правим прожекции. Накрая деня приключва  край огъня с китара, с песни, правим викторини и там.

Сутрешно строяване за вдигане на знамето и пеене на химна на България. Лагер „Бащино огнище“ ПБ Шумнатица, юни, 2017 г.

Как могат децата да се запишат за лагера „Бащино огнище”?

Всяко едно училище може да участва, като потърси контакт с представител „Ученически отдих и спорт”  към Министерството на образованието, могат  да се обадят и на мен или да пишат на фейсбук страницата на „Бащино огнище”.

Трябва да има група с ръководител – може да е фолклорен ансамбъл, спортен клуб, може да е отделен клас от училище. Вече като има група, която прояви интерес, следващото нещо е да уточним датата.

Младите атлети от школата на Ивет Лалова изработиха своята табела. Лагер “ Бащино огнище, ПБ Шумнатица по
,,Пътека на здравето“, септември, 2017 г.

Какво ще бъде развитието на лагера?

 Скоро ще бъде факт зоокът с различни домашни животни, като кози, зайци, кокошки и др. Както и овощна и зеленчукова градина, за които децата ще могат да се грижат. Идеята ми е,  да имаме собствено, неголямо стопанство с животни, с овошки, със зеленчуци, които всички сме  имали на село и да учим децата на труд.

Мечтая да организирам подобни лагери поне на още няколко места за да се покрие територията на страната и те да бъдат достъпни за всички български деца и младежи.

Защо го правиш всъщност?

Така чувствам, че е редно да се постъпва. Защо се храним, защо пием вода, защо спим?

Приемаш го като задача в твоя живот.

Да, човек трябва да направи нещо, да има някакъв смисъл, че е живял. Всеки трябва да остави нещо след себе си.

Един мил жест- подарък от група деца, с която Ивайло Шопски провеждал занимания в лагера „Бащино огнице“. Септември, 2017 г.

Възможно ли е лагера да стане международен?

Лагерът е готов за всякакви сбирки и срещи. Бях говорил с предишния председател на Агенцията на българите в чужбина да съберем български деца от всички общности извън страната. Да се срещат, да създадат нови приятелства и утре като българите в Бесарабия направят театрална постановка на някое представление по Вазов, в Сърбия да кажат: Вижте те направиха, нека и ние да направим.

В лагера има постоянна изложба на снимки на бесарабски българи. Наскоро гостува и група от там.  Защо са ти толкова симпатични бесарабските българи?

Защото са съхранили много от добродетелите на българина като работливост, скромност, инициативност. Въобще те са себеотдайни, раздават се. Това, което ние тук като че ли почнахме да губим.

Удивителното за бесарабските българи е, че 200 години след преселването от тук, те не забравиха езика, традициите, танците. Това, което изумява е, че те не са го учили. Ако отидеш там, цели села говорят на български.

И винаги гордо заявяват, че са българи.

 

 

 

 

 

 

 

Михаил Екимджиев: Сериозни съдебни реформи могат да бъдат извършени само чрез граждански натиск

Posted on Author Патрик СмитьойсCategories Правосъдие

  • Да се жертва независимостта на прокуратурата, за да се повиши ефективността и отчетността ú пред обществото.
  • Съдебната реформа трябва да е насочена към промяна на персоналния субстрат на съдебната система – нови хора във Висшия Съдебен Съвет, както и нови хора на ключови места в съдебната система.
  • Само постоянен и осезаем граждански натиск може да доведе до сериозни съдебни реформи и до успешна борба с корупцията.

Михаил Екимджиев беше от първите, който заяви, че ще ми помогне с един от проектите ми без пари, само защото смяташе, че каузата беше смислена и важна. Много мъжка постъпка и летящ старт на едно приятелство.

С Михаил сме водили много разговори. В последния основно го „разпитах“ за съдебните реформи, защото много се говори за тях, но не ми беше ясно точно какви са те.

Някои хора смятат, че само директната демокрация или базовия доход ще ни спаси, други се надяват, че сами ще се оправим за нула време, стига да има работеща съдебна система. За радост, Михаил е по-умерен. Той вижда, че проблемите в България са доста по-комплексни. Реалист е и е леко скептичен даже, защото фундаменталните промени в съдебната система изискват промени в Конституцията. За целта 2/3 от депутатите трябва да гласуват за тези реформи, което е немислимо предвид сегашния състав в Народното Събрание.

Освен тази промяна в Конституцията (която скоро няма да стане), говорихме обширно за обществения натиск (който липсва засега), и за ерудирани магистрати (които почти не са останали)…

Обикновено моите срещи с други Свободни ме зареждат с надежда, но определено разговорите с Михаил не бяха от такъв характер…  Излезе, че от 28 години някои сили в държавата системно снижават компетентността и морала в цялата система, с цел пълен контрол върху съдебната власт. Не ви разказвам нищо ново. Така е. Положението е трагично, но по-притеснителното е, че засега липсва реален механизъм за истински “съдебни реформи”, за които един цял народ говори. Не знам дали хората въобще го осъзнават. Малки кръпки – да, може. Но за цялостна промяна трябва първо един грандиозен протест от типа на този през януари 1997г. и после свикване на Велико Народно събрание.

И пак всичко се свежда до въпроса: „Какво може да накара цял един народ, още един последен път да излезе на улицата на мега протест?“ Протестът, който може да промени бъдещето на България завинаги…

Всеки път, когато възниква този въпрос, си мисля за последния протест на Слави, известният Слави Трифонов, със стотици хиляди фенове. Седнал на един сгъваем стол в дъжда пред парламента, с десет човека около него. Девет от тях викат “Оставка” или нещо от сорта, а десетият държи чадъра над главата на най-известния бунтар в държавата.

Патрик Смитьойс.

Михаил Екимджиев е роден на 5 юни 1964 година в град Тетевен. През 1982 г. завършва гимназия „Георги Бенковски“ в родния си град. През 1989 година завършва специалност „Право“ в Юридическия факултет на СУ „Св. Климент Охридски“. Работил е 1 година като прокурор в Районна прокуратура – Пловдив. Управляващ съдружник е в Адвокатско дружество „Екимджиев и партньори“. Като адвокат е обучаван по линия на Съвета на Европа и Дирекцията по правата на човека и Адвокатската колегия в Страсбург. През 1997 година основава и оглавява „Асоциация за европейска интеграция и права на човека“, която се утвърждава като една от водещите неправителствени правозащитни организации в страната. Адв. Екимджиев има над 200 спечелени дела срещу България в Европейския съд по правата на човека в Страсбург. Много от тях представляват прецеденти, довели до промени в българското законодателство. През 2012 година Михаил Екимджиев печели поредното си дело срещу държавата за свръхупотреба на полицейска сила в операция срещу Тодор Тодоров – Чакъра от 2003 година, ръководена от настоящия български премиер Бойко Борисов.

Един от най-безкомпромисните критици на главния прокурор С. Цацаров.

Женен, има 6 дъщери.

Как трябва да се подходи при една съдебна реформа, за да се ликвидира корупцията в отделните власти в държавата?

Няма еднозначен отговор на този въпрос. Затова трябва да разберем първо историческия и политическия контекст, в които се правят опитите за реформи на съдебната система. Съдебната система и правораздаването бяха функции на партийното ръководство до 1989 г. Нямаше независим съд, комунистическата партия имаше ръководна роля и всички по-важни дела се решаваха практически от партийните ръководства.  Повечето съдии и прокурори бяха подбрани и проверени кадри на комунистическата партия, а партийните лидери прилагаха понякога т.нар. „телефонно право“  – обажда се председател на партийния комитет и казва: тука има едно дело, трябва да го решите по този начин.

Май тази практика се прилага и в настоящия момент..?

За съжаление, този подход се запази и след промените, въпреки че на хартия беше написано в Конституцията, че България е правова държава, че съдиите са независими и т.н. Какво се случи обаче? Първо в началото на 90-те години беше направена чистка на съдии и прокурори, които бяха освободени от първия Висш Съдебен Съвет (ВСС), доминиран от представители на Съюза на демократичните сили – основен политически опонент на БСП по това време.

Това добронамерен ход ли беше или симулация?

Тази чистка беше необходима, но на мястото на компрометираните, идеологически обременени кадри трябваше да дойдат млади, независими и кадърни хора. Между другото, аз завърших Софийския университет точно през 1991 година и се оказах в съдебната система точно през този период. Тогава много от старите кадри бяха заместени с млади, но те не бяха нито най-кадърните, нито най-независимите. Напротив – по шуробаджанашки начин бяха напълнени съдилищата със „свои хора“ – по роднинска или партийна линия. От тогава до сега се извършва последователна негативна селекция в съдебната система. Там биват внедрявани зависими и некадърни хора, защото конкурсите са нагласени, защото само зависимите и некадърните правят бързо кариера в съдебната власт. Всяка политическа власт правеше възможното да набута в съдебната система свои протежета.

Резултатът е, че в съдебната система са внедрени много политически поставени и икономически обвързани магистрати, които така са се овъртолили в лобита и зависимости, че вече не помнят кой на кого е протеже. Те не работят за правото, а за икономическите интереси за този, който им обещае повече. Затова сега съдебната ни система е толкова корумпирана и неефективна. Тя е отрицание на това, което трябва да бъде. По дефиниция всеки съдия е автономен съд. Той трябва да бъде с интегритет, ерудиран и независим – а в България е точно обратното – много от магистратите са некадърни и занемарени професионално. Съдиите и прокурорите, които дават облика на съдебната система в България, са услужливи на политически сили и на икономически интереси.

Какво трябва да се случи, за да се промени това?

Идеята за съдебна реформа, така както тя беше дефинирана през последните години от Съюза на съдиите в България, от новата партия на Христо Иванов – „Да България“,  беше да променим начина на формиране на ВСС така, че в него да попаднат повече смислени хора. От тук нататък ВСС става своеобразен филтър за приемане в съдебната система само на почтени и ерудирани съдии и гарант за тяхното честно кариерно  израстване. За съжаление тези, които вече са в съдебната система, много трудно могат да бъдат елиминирани, защото те са практически несменяеми. За да бъдат отстранени са нужни доказани тежки професионални и морални нарушения. Затова беше толкова ожесточена битката за ВСС, защото той взема ключовите решения за това кой да стане съдия, кой да стане административен ръководител на даден съд и прокуратура и чрез него политиците, а и мафията да контролират цели съдебни райони. От председателите на съответните съдилища до голяма степен зависи разпределението на делата. Те могат да влияят неформално и при кариерното развитие на подчинените си – кой в кой състав да отиде, кой да стане зам.председател, шеф на отделение и т.н.

Беше много важно да се разделят двете колегии на ВСС – на прокурорска и съдебна и тази първа стъпка вече е направена. Преди във ВСС имаше такъв парадокс, че ако някой съдия стане антипатичен на главния прокурор, защото например оправдае някой много важен за него подсъдим, главният прокурор можеше да поиска дисциплинарно наказание за него. Чрез прокурорите в единния ВСС, прокуратурата можеше да упражнява тормоз по отношение на съдиите. Затова първата стъпка беше той да бъде разделен.

В момента не е възможно да се манипулират съдии, така ли?

Възможно е, но не е толкова лесно, колкото беше, когато имаше прокурори в общия ВСС и няколко прокурори в него можеха да вземат решения за дисциплинарни производства срещу съдии. Сега тези решения се взимат от съдийската колегия на ВСС, в която прокурорите не могат толкова пряко да се бъркат, колкото преди.

Втората стъпка беше ВСС да бъде избиран пряко. Там има квоти – част от съдиите и прокурорите се избират от своите колегии, друга част се избира от Народното Събрание (НС), председателите на Върховния касационен съд, на Върховния административен съд и главният прокурор са членове по право на ВСС и се назначават с указ на президента.

Важно беше броят на съдиите във ВСС, избрани от съдии, да бъде по-голям от този на съдиите, излъчени от НС, които най-често са издигнати от партийните централи.

Това означава ли, че съдиите, които имат право да избират съдии за ВСС, са по-независими и обективни в избора си?

Въпреки негативната селекция, за която говорех, има немалко съдии, които са почтени и оцеляват в сянката на корумпираните. Важно беше да се минимизира ролята на председателите на съдилища, защото досегашният избор на членовете на ВСС, които трябваше да бъдат излъчени от съдебната система, ставаше на т.нар. делегатски събрания. Тоест от всеки съдебен район съдиите си избираха делегати, които гласуваха за членове на ВСС. А делегати най-често ставаха протежета на председателите на съответните съдилища. Това беше другата важна точка, която трябваше да се атакува на законово ниво. Това беше също преодоляно, чрез прякото гласуване за членове на ВСС от магистратската общност.

Кой направи тази промяна?

Натискът беше на Реформаторския блок по време на миналото управление, лично Христо Иванов, и Меглена Кунева също имаха принос за тази промяна. Разбира се, имаше и осезаема подкрепа от Европейската Комисия – без тази решаваща подкрепа и политически натиск, промените не биха се случили. Сега част от хората в новия ВСС са избрани пряко от своите колеги и се ползват с най-голямо доверие. Затова се очертава новият ВСС, макар да не е с революционен профил, да бъде далеч по-смислен и независим от предходните.

Тоест сега Вие сте по-обнадежден отколкото преди?

Обнадежден съм, защото някои промени все пак бяха направени. Разбира се, хората около главния прокурор – протежетата на Пеевски и на Бойко Борисов запазиха голяма част от позициите си, но все пак докато в предишния Висш съдебен съвет имаше двама–трима дисиденти, които се противопоставяха на лобито на Цацаров, сега читавите съдии ще бъдат поне половината от съдийската колегия. В прокурорската не ги знам, но там те просто козируват на Цацаров.

Така чрез промяната в състава на ВСС може да се промени кадровият състав на съдебната система, а оправим ли нея, тя ще повлияе позитивно на цялостния обществен живот и развитие на България.

Доколкото разбирам, за да се осъществят съществени съдебни реформи, които засягат не само кадровия състав на съдебната система, е необходимо да се свика Велико народно събрание. Доколко и как това би било възможно?

Проблемът с това изискване за свикване на Велико народно събрание произтича от едно решение на Конституционния Съд (КС), което реално бетонира статуквото в съдебната система. КС реши, че и най-малкото разместване на детайлите в съдебната система представлява промяна във формата на държавното управление. Логиката на Конституцията е: ако ще се гласува дали да сме монархия или република, добре, нека това да бъде решено чрез Велико народно събрание или референдум. Ако ще се гласува дали прокуратурата да е в съдебната или в изпълнителната власт, нека и затова да се свика Велико народно събрание. Но промени по въпроси като продължителността и непрекъснатостта на мандатите на главния прокурор и членовете на ВСС, които са фрагментарни, би трябвало да се решават от обикновеното народно събрание.

Тоест само граждански натиск, насочен към ново решение на КС, може да накара КС да преразгледа това тълкуване, дадено преди много години.

Едва ли КС ще го направи, защото настоящата ситуация обслужва интересите им. Няма ли по-висок орган от КС?

Няма. Другият начин е обикновеното народно събрание да поеме риска и да вземе тези решения отнасящи се до съдебната реформа, но е възможно КС да ги обяви за противоконституционни. Все пак е възможно КС да разгледа проблема и от друга перспектива и да каже: тълкуването, което дадохме преди близо 20 години, се отнасяше за онзи период, в който например се страхувахме да не би комунистическата партия да направи опит за реставрация на тоталитарния режим. Единствен коректив срещу такава опасност би била само независима и непоклатима съдебна система. Тогава за нас беше важна стабилността на съдебната система, но сега наш приоритет е нейното реформиране.

За съжаление, немалка част от конституционните съдии са политически назначени и зависими от партийните централи. Там просто се знае кои са хората на БСП, ГЕРБ или ДПС.

Добре, ако приемем, че конституционните съдии в момента не са заинтересовани от някакви сериозни съдебни реформи в страната, как може да се проведат такива?  

Чрез обществен натиск. Конституционните съдии са хора и при доминация на определено обществено мнение за промяна, те може да променят позицията си. Колкото по-силен е натискът – говоря за натиск чрез медии и публикации, дори за уличен натиск, шансът да се стигне до тази промяна е по-голям, защото съдът има функция и на отдушник на социалното напрежение. Ако това напрежение ескалира твърде много, и КС не вземе адекватни решения в съответствие с обществения интерес от справедливост, може да се стигне до гражданско неподчинение.  Между другото, преди да организира революцията в Куба, Фидел Кастро, като млад тогава адвокат, сезира кубинския конституционен съд с искане да обяви за противоконституционно правителството на Батиста. Съдът дори не разглежда жалбата и за Кастро не остава друга възможност, освен въоръжената съпротива, довела на власт комунистите, които все още управляват и досъсипват Куба.

Всъщност българските граждани все още не са осъзнали колко много сила и власт имат, а не ги използват…

Ние нямаме съзнанието за сила и власт, защото нямаме добър исторически опит, който да дава добри примери за гражданско неподчинение. Правото на законна съпротива срещу властта е признато още през 1215 година в Магна Харта. С нея тогавашният английски крал Джон признава на духовниците и на аристокрацията право да упражнят сила, ако той или неговите съдии не спазват Хартата. По-късно Джон Лок развива идеята за легитимното гражданско неподчинение, когато е нарушен общественият договор. Ако държавата и нейните институции не изпълняват задълженията си, хората имат право, чрез неподчинение, силово да възстановят обществения договор и да принудят държавата да спазва своите задължения. За съжаление, в България нямаме добър исторически опит с това. Ние не сме имали нежни революции като в Германия, Чехия или Полша. Тук имаше вътрешнопартиен преврат и след това едно много неустойчиво, съпроводено с лашкане от едната крайност в другата, обществено развитие. За разлика от французите или поляците, ние не сме осъзнали силата на народа като Суверен.

С три думи – как се свиква едно Велико народно събрание?

Великото народно събрание се състои от 400 народни представители и се свиква с определена цел и мандат.  Приема нова конституция, решава въпроси за изменение територията на Република България, ратифицира международни договори, решава въпроси за промени във формата на държавно управление и устройство. Това е чл.158, ал.1, т.3. от Конституцията.

Обикновеното народно събрание решава дали да се произведат избори за Велико народно събрание с мнозинство от 2/3 от общия брой на народните представители.

Друг начин за свикване на такова Велико народно събрание няма ли, например от президента?

Президентът само подписва указа и насрочва дата за избори на Велико народно събрание в тримесечен срок от решението на обикновеното народно събрание.

Единственият начин в такъв случай остава чрез упражняване на обществен натиск…

Да. За да се случат сериозни съдебни реформи по законен път – трябва настоящото НС да вземе решение за свикване на Велико народно събрание, и то да отмени необходимостта да се свиква Велико народно събрание чрез промени в Конституцията. И оттук нататък конституционните промени да се правят от обикновеното народно събрание, да речем, с квалифицирано мнозинство от 2/3.

За какви конкретни промени става дума?

Една от промените е прокуратурата да премине в изпълнителната власт. Настоящият модел повелява прокуратурата да бъде независима. Прокуратурата обаче започна и не спря да търгува с тази независимост, поставяйки се в услуга на една или друга политическа партия, на мафиотски организации, на хора като Пеевски и т.н. За тези вече 26 години от приемането на новата конституция, прокуратурата показа, че много добре консумира и осребрява тази независимост в името на частни интереси. Тя просто поставя в зависимост хора от властта и започва да ги рекетира. В същото време, когато правителството, да кажем, не изпълни обещанията си за успехи в борбата с организираната престъпност, правителството винаги казва: „Ние сме с вързани ръце, защото битката с престъпността зависи от прокуратурата, а тя е независима“. Когато същият въпрос се постави на прокуратурата, тя казва: „Ние сме независими, не сме длъжни да ви се отчитаме, защото главният прокурор не е избиран от хората“. Затова по-малкото зло е прокуратурата да бъде в изпълнителната власт. Там тя ще бъде фактически и юридически зависима от нея и ще споделя отговорността на МВР за провалите в битката с престъпността и корупцията. Министър председателят ще може да сменя главния прокурор, ако се провали. Моите опоненти казват: „Да, но тогава тя ще бъде още по-зависима. Премиерът ще може да накара главния прокурор да образува дела срещу хора от опозицията“. Но главният прокурор и сега го прави, но сам избира на кого да служи и от кого да бъде зависим съобразно политическата и икономическа конюнктура.

Но нали накрая съдиите решават дали някой е виновен?

Да, но някои съдии се страхуват от прокурорите, защото те могат да ги преследват, подслушват и изнудват. Не е толкова лесно да си независим от прокуратурата. Моята теза е, че след като прокуратурата за 26 години не показа, че иска и че може да бъде независима, редно е поне зависимостта ú да бъде институционализирана, да се формализира, за да се знае, че нейните провали са провали и на премиера, и на правителството.

В много държави е така. Според мен и в Холандия е така.

В повечето държави е така. Ние сме най-близо до италианския модел. Затова и Италия има неефективно правосъдие и сходни проблеми с прокуратурата.

Някои хора предлагат паралелна институция – антикорупционен орган, който да се ръководи от независим прокурор. Да има двама  прокурори, които да могат да се разследват един друг.

Има много различни форми. Всичко зависи как конкретно ще бъдат балансирани и уредени правомощията на тези институции. Сега ние много харесваме румънския модел. Но скоро излезе информация за грандиозен скандал, при който точно Лаура Кьовеши, ръководеща специализираната им прокуратура,  е уличена в злоупотреба с власт, че е разпореждала на подчинените ú прокурори да образуват дела срещу премиера, срещу министри и т.н. Така че въпросът е всяка конкретна държава да намери свой подход как точно да регламентира правомощията на прокуратурата. Важно е тя и особено главният прокурор да подлежат на отчетност пред хората и при несправяне да бъдат отстранявани.

Сега дори главният прокурор да извърши атентат срещу президента в центъра на София, няма кой да го арестува, защото той може да отмени постановлението за задържане и за повдигане на обвинение на всеки друг прокурор. Само граждански арест може да бъде осъществен спрямо него. Полиция и прокуратура нямат право да го докоснат, арестуват или разследват, защото той може да отмени всеки техен акт, насочен към него.

Този вариант, който предлагате – прокуратурата да бъде част от изпълнителната власт –  това означава от една страна, че те ще бъдат по-отговорни, най-вероятно могат да бъдат и отстранени, но от друга страна – няма да посмеят да заведат дело срещу министри, които са корумпирани.

Признавам, че това ще бъде така, но то и сега е така, само че зависимостите са разнородни, трудно доказуеми и изменчиви. Сега ние реално не знаем от колко различни политици и паралегални фактори е зависим главният прокурор. Знаем, че е зависим от Пеевски, от Борисов и т.н. Затова, институционализирайки тази зависимост, ще се знае по закон от кого е зависим, пред кого се отчита и как се измерват успехите и провалите му.

Всъщност това е предложението, което евентуално трябва да обсъди едно Велико народно събрание, нали?

Това е моята идея. Аз предпочитам в прокуратурата да има отчетност и да е ясно, че ако правителството се провали в битката с престъпността и корупцията, за това ще са виновни и министърът на вътрешните работи и главният прокурор.

И да бъдат отстранени съответно…

Примерно.

Може ли това да стане с решение на народното събрание, ако е одобрено от Конституционния съд?

Теоретично е възможно, практически е много малко вероятно, ако не се получи много категоричен и осезаем граждански натиск.

Нали премиерът Борисов, новото правителство и вицепремиерът  по правосъдната реформа Екатерина Захариева прокламираха основно съдебна реформа в предизборната си кампания, а сега всичко сякаш замря, нищо не се прави… Защо?

Те казват следното: хайде да не се занимаваме с ВСС, с конфликтите Лозан Панов – Цацаров, защото народът не се интересува от техните ежби. Дайте да променим процесуалните закони – това е „същинската“ съдебна реформа.

Това обаче е погрешна формула, защото съдебната власт и нейното функциониране са единствената зона, в която процедурните правила не са по-важни от хората, които ги прилагат. Защото никой извън съдебната система не контролира дали съдиите стриктно спазват тези процедурни правила. Тоест същите корумпирани съдии, дори при брилянтни закони, могат да не ги спазват или да ги прилагат перверзно. Единствената негативна последица, е по-горната инстанция да отмени съдебния акт, без да има каквото и да е персонално наказание или съд за нарушителя. Процедурите са решаващи в изпълнителната власт, защото прокурорите и съдиите ще следят дали министри, кметове и шефове на агенции спазват стриктно тези правила. Спазването на процедурните правила в съдебната система зависи само от хората, които са натоварени с тяхното прилагане, а това са самите съдии, които имат имунитет и никой не може да ги съди за действие по служба. Ето защо качеството на правосъдието зависи много повече от професионалния морал, ерудицията и волевия контрол на магистратите, а не толкова от формата на законите. Затова се връщам на това, което и Моника Маковей беше казала: „В съдебната система хората са най-важни, поставете подходящи хора на правилните места и те ще преобразят системата, а тя ще оправи цялата държава“.

Възниква автоматично въпросът: това опит на настоящото правителство да отбие номера ли е?

Да. Това е пускане на мъгла и имитация на съдебна реформа, при която мафията и нейната държава ще си запазят корумпираните съдии, лостовете за политическо и икономическо въздействие и в същото време ще променят нещичко в процедурите, които ще бъдат спазени само от тези съдии, които и без това ги спазват. Доказателство за лицемерието на властта са проектозаконите за изменения в Административнопроцесуалния кодекс, в Наказателно-процесуалния кодекс и в Закона за съдебната власт, които чевръсто минаха на първо четене в Народното събрание, без обществен дебат, в последните часове преди лятната почивка на Народното събрание. Тези изменения са сериозна заплаха за основните права и свободи на гражданите. Явно истинската цел на съдебната реформа на ГЕРБ е тяхното ограничаване. Има един хубав израз, илюстриращ безсилието на процедурните правила спрямо магистратите: „Няма лоши закони, има лоши съдии“. Тоест, и най-лошият закон, когато бъде тълкуван и прилаган от независим и ерудиран съдия, може да бъде хуманизиран, европеизиран и очовечен. И обратното – и перфектен закон, попаднал в ръцете на некадърен или корумпиран съдия, може да се превърне в своето отрицание.

Затова пак наблягам: съдебната реформа трябва да е насочена към промяна на персоналния субстрат на съдебната система – нови хора във ВСС, нови хора на ключови места в съдебната система и оттам бавно и полека, за 20 години, да се промени нейния качествен състав и ефективността ú.

Какво мислиш за опитите на Лозан Панов да настоява за провеждане на реформа?

Приветствам позицията на Лозан Панов, защото той, с „еретичното“ си поведение, стана пример за подражание на някои главно млади съдии, контрапункт на статуквото на Цацаров и неговото лоби във ВСС. Съдебната система има нужда от такова лидерство, защото повечето съдии нямат усещане за обществената си роля, за това, че тяхната работа не е просто да местят папки и да пишат решения, а чрез правото активно да въздействат върху политики и социални процеси. Колкото повече съдии излизат пред хората, говорят, обясняват проблемите и решенията си, дори когато те са непопулярни и трудно разбираеми от публиката, толкова по-добре.

Вече от 10-15 години се борим за съдебна реформа и най-вече с корупцията, но реално почти нищо не се случва. Защо Европейската общност наблюдава как ние се самоунищожаваме в България, но не се предприемат сериозни инициативи, които да принудят представителите на изпълнителната власт да се заемат сериозно със съдебната реформа, а не да предлагат промени, с които просто да си измият ръцете?

Ще си позволя да не се съглася със заключението Ви, че нищо не се случва. Самият факт, че преди 20 години само аз, като Вазовия Мунчо, си позволявах да говоря срещу съдебната система, а сега много съдии, защитават същите тези, показва, че нещата, макар и бавно, еволюционно, се развиват в положителна насока. Видяхме как се попромениха правилата за избор на ВСС и новият ВСС ще бъде в по-добър състав от предишния. Не очаквам реформите да станат по революционен път, а и не винаги това е по-добро от бавното еволюционно развитие. Защото както бързо може да стане промяната в едната посока, така по принципа на махалото, може да отиде и в другата крайност. На второ място, слава богу, ЕС не е като Съветския съюз – той не може да дойде с танкове и с „Калашников“ и да каже: правете такава и такава съдебна реформа и ние да козируваме.

Опитват се да запазят суверенитета на европейските страни членки, така ли?  

Това е принцип в Европейското право – вътрешната сигурност и правосъдието са зоните, в които ЕС пипа най-меко и свободата на преценка на страните членки какво и как да правят е най-голяма. Европейските институции имат механизми за неформален дипломатически натиск, по принципа на моркова и тоягата, „ще ви дадем европейски средства, ще съветваме нашия бизнес да инвестира в България, но ако не си оправите съдебната система, те няма да дойдат“. Такъв натиск има, но за нашите политици, които са се оградили с икономически кръгове и фирми, е по-важно да имат сигурността на статуквото в съдебната система, което обслужва техните корупционни интереси, отколкото допускането на свободна конкуренция с чужди инвеститори, от които зависят общественото развитие и забогатяването на хората и на държавата.

Тоест ние не бихме могли да разчитаме на повече намеса и подкрепа от ЕС в бъдеще, така ли? Необходимо е да мобилизираме собствените си сили…

Нещата трябва да се влошат драстично, за да се намеси ЕС по-директно. Както виждате, всеки доклад на ЕК втвърдява тона и в един момент Цацаров каза: предлагам да махнете мониторинга, защото толкова безплодни доклади показаха неговата неефективност. Тази институционална арогантност също доказва нуждата от дълбинна реформа на прокуратурата, която българското общество, а не ЕС, трябва да направи.

Наричат съдиите „професионални протестъри“ заради грантовете, които разпределят в дейността си на „несъгласни“ със статуквото. Как ще се възстанови репутацията на гилдията?

Репутацията на гилдията страда много повече от корупцията и от политическата проституция на някои съдии, станала съвсем явна след скандалите с Румяна Ченалова и Владимира Янева. Нямам никаква представа какви „грантове“ се разпределят и по какви проекти. За тях пишат само във свинските вестници на триадата Пеевски-Цацаров-Борисов, които по хигиенни съображения не чета.

Като се ползват финанси на НПО-та финансирани отвън, как да са убедени българите, че не се прокарват чужди интереси и тази реформа не е поредното палиативно, козметично решение, което да обезвреди конкретно Цацаров?

Не разбирам какво значи „чужди интереси“ и защо смятате, че тези „чужди интереси“ задължително противоречат на интересите на гражданите в България. Нима чуждите инвеститори нямат същия интерес от прозрачност в управлението, от повече справедливост и по-малко корупция, както и честните българи? Нима, изкарвайки на показ скандала с „гнилите ябълки“ в казуса „Белверде“, френският посланик не помогна и на българите, които ценят и вярват в правосъдието? Няма лошо паралелно със  структурната съдебна реформа, възможно най-бързо да бъде „обезвреден“ и Цацаров. Колкото по-скоро се случи това, толкова по-малко морални и материални щети ще понесем. В противен случай ще ни спретнат някое ново КТБ, като отново той и Пеевски ще бъдат основни действащи лица, а ние пак ще платим сметката.

Година и половина ССБ отказва да обяви реалния си членски състав. Не е ли редно да се знае къде членуват магистратите и какви средства ползват за дейностите си – като членове на организации, ложи, съюзи, НПО-та?

За съжаление, не съм запознат с казуса на ССБ. По принцип сте прав, че в една правова държава личният живот на магистратите трябва да е на фокуса на общественото внимание. Информираността ни за техни формални и неформални обвързаности, създаващи условия и за зависимости, е част от обществения контрол, който е оздравителен за съдебната система в България. Такива са и правните стандарти на Европейския съд по правата на човека в Страсбург спрямо публичните личности, сред които несъмнено са и магистратите.

Сещам се, че Моника Маковей си беше предложила услугите и даде гаранции, че при покана от страна на българските управляващи ще сложи в ред системата и ще ликвидира корупцията у нас. Защо наистина не я поканим, като не сме в състояние да се справим сами вече толкова време?

Въпросът Ви е риторичен. Очевидно управляващите не искат някой реално да бори корупцията, която у нас е хранилка за политици и за партии.

 

 

 

Сърнела Воденичарова: В ход е събирането на българите за нещо много голямо и добро

Posted on Author Патрик СмитьойсCategories Екология, Общество
  • Да изключим телевизорите, за да дадем възможност на ясната си и неподправена мисъл да заработи в наша и обществена полза.
  • Да търсим целево хора, заинтересовани от заздравяването на България.
  • Да се организираме и с много търпение, прощаване, неналагане и целеустременост да вървим към главното – вдигането на България на крака.
  • Да се направи народен запас от пари – лични средства на граждани, с които да плащаме дейностите по разгласяване на начинанието и привличане на поддръжници. Запасът е необходим, защото медийните канали са собственост на тези, които съсипват България – съвестните хора нямат достъп до тях.
  • В рамките на това ново движение на заинтересованите хора да бъде създаден фонд за изкупуване на земя (предимно земеделска) с единствена цел, опазване на българската територия от разпродажба и връщането й в ръцете на хора, които ще я обработват щадящо и с любов. Идеята е на адвокат Диана Зулчева.

Ако след 50 години нашите внуци и правнуци четат учебник по българска история и там пише, че през второто или третото десетилетие на 21 век е имало революция в България, няма да ме учуди, ако в този процес главната роля е играла банда Амазонки, чиято лидерка се е казвала Сърнела Воденичарова.

Тя е известна личност в борбата срещу концесиите, въглищния газ, неурегулираната продажба на земеделски земи на чужденци и олигарси, TTIP, CETA и прочие. Освен това е създателка на Народна Медия.

От първата среща със Сърнела бях впечатлен от красивата женска агресия, която излъчва. Майчинският й инстинкт да брани това, което обича, е почти плашещ. Тя е убедена, че България трябва на всяка цена да запази автентичността си. Това ще бъде трудно, защото глобализацията няма да подмине България толкова лесно. Но вярно е, че трябва да направим сериозна сметка. Mного е възможно, че скоро в цял свят хората няма вече да се впечатляват от нови молове и изобилие от ненужни стоки, а по-скоро от автентичност, чиста земя, чиста вода и чист въздух.

Говорят, че наведена глава сабя не я сече. Запознайте се с една жена, която не само никога няма да наведе главата, но няма и да й мигне окото в защита на децата и отечеството й.

Патрик Смитьойс.

Сърнела Воденичарова е родена на 30 ноември 1977 г. в Ботевград. Завършва Руската гимназия в Пловдив, а после и магистратура по макроикономика в Пловдивския университет. Работи като репортер, водещ и редактор в БНТ, ББТ и Юниън телевижън. Ресорът й в БНТ е приватизация. В края на 2004-та напуска БНТ, за да се отдаде на частен бизнес.

През 2010 г. за пръв път участва в протести – срещу ГМО. През следващите години продължава да участва в протестите срещу АСТА, шистовия газ.

2013 г. е в ядрото на информационната кампания и акциите за спиране безконтролната продажба на земя на чужденци и олигарси.

От 2014 г. е един от двигателите за разкриване на договорите за 6-те най-големи концесии в България за добив на подземни богатства (злато, сребро, мед и над 40 други ценни метала) – в масираните действия участват над 1300 българи от целия свят. Заведени и спечелени на последна инстанция са над 20 дела срещу правителството. Въпреки съдебните решения и обществения интерес и до днес властта отказва да покаже договорите.

Работи за информиране на обществото и спиране на ТТИП и СЕТА – споразуменията между ЕС и САЩ и ЕС и Канада, които узаконяват господството на корпорациите над народите.

В организацията е и на отпора срещу волфрамовата мина над Велинград, продажбата на шофьорски книжки, промените в Закона за достъп до обществена информация и др.

Участва в инициатива за създаване на нов учебник по древна история на България, съдейства за разкриване на факти около древния български календар, генетиката на българите и произхода им.

Помага на хора в беда, участва в доброволчески дейности, разкрива и разпространява факти и събития, които масовите медии не отразяват.

Обожава семейството си. Със съпруга си Виктор Иванов отглеждат заедно 4 деца и 2 кучета. Питат я често как намира време за всичко общественополезно, което прави. Отговаря: „Не гледам телевизия, а времето за нея влагам в неща, които чувствам важни“.

Каква сила те кара да защитаваш интересите на България толкова всеотдайно? Откъде е енергията?

Когато дойде „демокрацията“, родителите ми от инженери, произвеждащи едни от най-качествените микрочипове в света, бяха превърнати в склададжии със символични заплати. Наложи се цялото семейство да работим по битаци, продавайки касетофончета и други боклуци. Садяхме, отглеждахме и беряхме фъстъци и лавандула, низали сме и тютюн, брали сме хмел – колкото да не мизерстваме. Мама ни водеше всяка неделя след битака на кино и това беше особено хубав момент за деца като нас на по 10-13 години.

Родителите ми не се предадоха, бориха се, правят го със сърце и мисъл и до днес – техният пример е най-силната мотивация.

Моята приятелка Биляна Манчева е другият сериозен вдъхновител. Тя спря ГМО в България, заедно с още няколко майки, увличайки хиляди хора. Разбираш ли, няколко жени с неколкомесечен всеотдаен труд и крайно впрягане на интелект, знания, находчивост, успяват от нулата да създадат обществено менние, гражданска активност и да докарат България до 97% против ГМО! Тогава и Бойко Борисов вече не е можел да откаже, особено след като са му изсипали няколко хиляди картички, направени от детски ръчички с молба да не бъде допускано ГМО в България.  Биляна е участвала и в спирането на „флуорирането“ на питейната вода, а след ГМО е седнала с още двама – Теодора Пиралкова и Тодор Кондев да създадат наредбите за здравословно хранене в училищата.

Ето от такива хора се зареждам.

Мъжът ми Виктор Иванов е третият фактор – с такъв мъж всяка жена може да бъде амазонка!

Част от веруюто ми е, че истината е най-добрата политика в дългосрочен план. Когато обяснявам на децата защо, им разказвам нещо от този род: твой приятел мляска и това те дразни. Ако не му кажеш истината, имаш два избора: или да преодолееш раздразнението си, или да почнеш да трупаш още и още неприязън, която в един момент със сигурност ще разруши приятелството ви. По-добре му кажи дружески как ти действа и ако приятелството ви е здраво, то само ще укрепне, ако ли пък не е е било истинско, ще се срине набързо и ще ти спести много мъки. При всички случаи печелите в дългосрочен план и двамата.

Разбира се, трудно е да кажеш неудобна истина, но само си представи колко хубаво ще бъде после и ще ти дойде куражът. При казването на истината, неудобството е само временно, а добрите плодове береш дълго във времето.

Затова ми е особено приятно да съдействам да излиза колкото може повече истина наяве.

Ако можеш да изброиш 5 най-страшни заплахи за България, кои са според теб. Какви са и защо представляват опасност за България.

Най-голямата заплаха е отказът на хората да участват в контрола на държавното управление. Вследствие на което до властта стигат най-некачествените хора, правят каквото си поискат и резултатът е налице – България днес не е суверенна държава, разграбвана е всячески – земя, вода, злато, природа, хора. Уж го знаем, но какво от това, след като не предприемаме нищо особено.

Затова са възможни безумия като това да оставиш напълно незащитена територията си от разпродажба (нещо, което нито една западна държава не допуска – защити от всякакъв род са в действие, а от нас се иска да отворим напълно територията си).

Изкупуването на земи около изворите е процес, който тече от години. Това означава, че в един момент ние българите няма да имаме свободен достъп до вода.

Източването на подземните ни богатства от частни фирми, пълната липса на контрол върху добива, очевидното съглашателство за това между правителствата и концесионерите – всичко това ощетява българите с по няколко милиарда на година.

ТТИП и СЕТА – споразуменията за „свободна търговия“ между САЩ и ЕС и Канада и ЕС – докарват друга беда. Корпорациите ще могат да участват в правенето на законите на държавите, а ако нещо не им харесва, ще могат да съдят държавите в частни съдилища с подбрани от тях „съдии“. Оставени без обществен натиск, депутатите в България, чинно приемат това положение, въпреки че могат да откажат.

Защото продажни същества управляват България, е възможна и вакханалията в училищата. Децата ни биват превръщани в послушни служители, които знаят езици, но не и историята си, не и как да създават, не и как да мечтаят за друго, освен за кариера.

Но всичко това подлежи на обръщане.

В този ред на мисли каква смяташ, че е редната стратегия за България по тези въпроси.

Всички стратегически ресурси и дейности: земя, вода, подземни богатства, добив и разпределение на енергия, образование, здравеопазване, трябва да бъдат под особения контрол и защита на държавата – как точно, трябва да реши народът и никой друг. Под държава обаче разбирам не шайка разбойници, готови да продадат и майка си, а нещо съвсем друго. Държавата е стабилна, когато съществените решения в нея се взимат от заинтересованите граждани. Защо не от политици или „експерти“? Защото са субективни, а и лесно могат да бъдат повлияни. Народът също се влияе, но не може да бъде купен, поне не лесно.

Много от другите „активни“ в обществото се оплакват, че народът се е заключил вкъщи и че нищо не може да го мотивира да излезе на протест. Какво мислиш ти по този въпрос? И какво би мотивирало хората да вземат по-активна позиция?

На първо място протестът бе превърнат във фарс – инструмент за временно сваляне на правителства най-много, но не и за постигане на промяна по същество. Хабене на твърде много енергия и надежди при нищожен резултат. Последните надежди на хората бяха разбити февруари 2013-а.

Освен това наблюдателните виждат как правителството не зачита решенията на съда – за 4 години над 20 пъти осъдихме предателството да покаже договорите на 6-те най-големи концесии за злато, сребро и мед – концесии, от които България губи безумно много.

Познайте какво направи кабинетът! Не само че не показа договорите, но и завъртя цялата 4-годишна съдебна сага в изходна позиция – пак говори за конфиденциалност. А съдът категорично, 20 пъти заяви, че конфиденциалността, фирмената тайна отпадат, когато е налице надделяващ обществен интерес.

Още много подобни примери има.

Как да вярваш, че по съдебен път можеш да постигнеш справедливост за национална кауза, когато изпълнителната власт не уважава решенията на съда?

Връщам се пак на въпроса ти: значи по съдебен път не става, по пътя на натиска на улицата също – постигаме единствено козметични промени. Сдруженията на родители, учители, работници и т.н. постигат също само козметични промени, независимо дали преговарят с депутати, министри, или протестират от безизходица.

Какво ни остава?

Хората не осъзнават силата си като част от нещо голямо, не вярват.

Представи си ако повярват, че заедно можем всичко, какви чудеса ще сътворим! Защото тази територия тук, наречена България, е изобилна – всичко си има. Дори и 29-годишното крадене не може да намали чувствително благините на тая земя.

Трябва само повечко решителни хора да се съберем и ще вдигнем България на съвсем друго ниво. Необходимо е нормалните, честни хора да си върнем управлението, за да имаме отново държава.

Текат вече такива процеси и в България, и сред българите в чужбина.

И трето, може и да е първо – изключването на телевизора събужда сетивата на човека. Когато не гледаш телевизор, не ти въздействат рекламите, „модерните ценности“ в шоу програмите, насочващите в девета глуха новини и актуални предавания. Имаш възможност да мислиш. Постепенно се възцарява чистата, светла, свободна мисъл. Опасното е, че може да измислиш нещо полезно… Затова добре прецени преди да изгасиш телевизора.

Говоря го това, защото бях в телевизора, знам как действа. Бях икономически репортер в годините на най-върлата приватизация – Костов и Царя. Ресорът ми беше „приватизация“. Помня как безмълвно се задраскваха цели репортажи и те оставяха да се чудиш как да се автоцензурираш, за да ти мине репортажът. Бях на 20 и нещо и ме дразнеше, че ми запушват устата. Но още повече ме тормозеше атмосферата на джунгла в телевизията (БНТ, но и в останалите е не по-малко зле) – ако ти не изядеш, рискуваш да бъдеш изяден.

Ето от такъв източник, от такива хора черпим информация за действителността и преобразуваме собствената си реалност. На какво основание очакваме да е добра и градивна тя тогава?

Друга драма е обединяването на хората. Според теб какъв е проблемът и дали виждаш решение за този проблем. Има ли кауза, или нещо въобще, което може да ги обединява, все пак?

Единствената обединителна кауза на българите е България – благоденстваща, устойчива на политическите ветрове в световен мащаб. Всички останали каузи раздробяват народа и той престава да бъде народ – така е в момента, народ няма, най-много малки групички дейни хора, чоплещи по някоя кауза. Тепърва почваме да градим народ. Отново.

Основният препъникамък за постигането на тая цел е взирането ни един на друг в кусурите. Ако е достатъчно честен, милее и е полезен за народа си, не се е въртял като фурнаджийска лопата от партия в партия, от НПО в НПО – заедно сме. Не ме интересува особено, че го гони тщестлавието или мирише на пот – това са второстепенни и третостепенни неща. Бенковски също е търсел слава, даже и власт, но е свършил гигантска работа. Бих работила и с човек като него, а ако не се траем заради прекомерно его, тогава се съсредоточаваме в различни направления и така два полезни вола ще са впрегнати, вместо един, и работата ще върви двойно по-добре.

Особено важно е какво е правил и прави човекът, за да прецениш дали да му гласуваш доверие. Слушайки патриотично говорене, много хора се полъгват и следват измамници, системни играчи, претендиращи за „народни“ люде.

И това е, защото хората не са свикнали да проверяват. Казват си: „Какво толкова, едва ли интуицията ми греши, виж как хубаво говори, колко честен изглежда, не може да е грешка…“. Тази безкритичност е пагубна.

Напротив – порови за тоя, дето много ти харесва, виж с какви хора е обграден, откъде са парите му, какви са делата му в годините – последователен ли е, променлив ли е, прави ли точно това, което говори, или има разминаване.

Преодолеем ли всеки за себе си тези 2 препятствия, ще станем малка армия от свестни хора, които могат да работят заедно и могат да преобърнат действителността – не от раз, а последователно, с разсъдък.

Преди няколко години създадохте Народна медия, популярен канал във Фейсбук. Откъде идеята, къде сте и как виждаш, че каналът ще се развие?

Знаеш ли колко малко са медиите и репортерите, които изобщо отразяват неплатените протести и акции? Ако пък изобщо отразят, повечето идват рано-рано, докато още не са се събрали хората, снимат групичка от 15-20 души и си отиват, а после коментарът е от сорта на: „20-ина души се събраха днес пред Министерството на земеделието с искане за удължаване мораториума върху продажбата на земя на чужденци“. Иди разбери за какво иде реч. Обикновено липсват интервюта, отсъства задълбочен анализ, няма вникване в целите на тия хора – що са си зарязали рахата и работата и са се изтъпанили пред министерството. И накрая 2,5 граждани наброяват разбралите за какво всъщност се борят тия 200 (не 20) души.

Ако медиите бяха отразили съвестно над 60-те протеста на шепа хора за златото на България пред Министерството на икономиката 2013-а и 2014-а година, възможно беше тая шепа да стане камара, лавина и току-виж да сме помели спокойствието на концесионерите, дето точат народните блага.

Знаеш ли колко медии вдигнаха шум за доклада на Сметната палата, където разследващите казват в подробна разработка съвсем ясно: „Липсва какъвто и да било контрол върху концесионерите в България“? Можеш сам да си отговориш колко.

Ако медиите бяха отразили надлежно безпрецедентните в историята на България 22 спечелени в съда дела за златото на граждани срещу правителството (наричам го „предателство“), можеше да обърнат хода на събитията. Знаеш ли какво направил директорът на новините в Нова (братовчед на един от нас) – дошъл, слушал какво му говорят съмишлениците, дълго и убедено кимал, обещал да изпрати най-добрия си екип, защото осъзнавал колко грандиозен е грабежът на подземни богатства, колко важно е това, което правим. Познай какво стори душицата! Ни репортер, ни камера, ни нищо – потънаха вдън земя. Преразказвам, защото нарочно не отидох на срещата с него – предупредих съмишлениците да не се надяват която и да било голяма медия да отрази каузата. Първо, кокалът е твърде сочен – милиарди годишно. Второ всички големи медии и част от малките са собственост на онези, които или държат кокала – концесиите, или другаруват с концесионерите. Такъв кокал не се пуска заради някаква си справедливост за народа…

С две думи: принудиха ни да направим Народна медия.

Народна, защото всеки може да снима и да праща, но не пикантни моменти от живота на политиците и „звездите“, а същински събития от значение за народа, които телевизорът не обича да показва. Наблягаме на преките предавания без сценарий – там нещата е трудно да се подправят, лъсват много иначе скрити за зрителя моменти.

За да стане пряко предаване от нечий телефон/устройство, човекът трябва да е редактор в страницата Народна медия. Имаме, разбира се, пропускателен режим, който дава достъп на честните, дейни, полезни за България хора. Дори и да не си редактор, можеш да пращаш видео- и аудиоматериали на info@narodna.me.

Ще ти кажа как виждам Народна медия в бъдеще: народната медия не е бизнес, няма и бизнесплан, тя е свободата да разпространяваш неподправената действителност (телевизиите и пресата забравиха що е това). Има обаче една подправка в Народна медия – човеколюбието, всичко се прави през неговата призма. И ако Народна медия се разрасне, това ще означава едно със сигурност – обществото от свободни, дейни, съвестни, човеколюбиви хора се разраства.

Спорихме с теб няколко пъти за това, че на хората им е писнало да виждат как не трябва и как са ни прецакали. Хората искат да видят идеи за „как от тук нататък“. Дай един твой кратък анализ по този въпрос.

Първо: издирваме се упорито и целево свестните хора, намираме се.

Второ: запознаваме се, събираме се и решаваме какво и как да направим.

Всичко друго е до болка познатата борба на парче, която добре окопалите се във властта няма да ни позволят никога да спечелим. Това и аз го осъзнах най-накрая.

Разбираш ли – все повече деца измират, защото „държавата няма пари за лечението им“. Пари за лукс има, но за децата не. Положението е тръгнало на унищожение. И да – знам, чувствам го, че няма да бъдем унищожени, но това ще стане не по чудо, а защото ние ще го подсигурим с общите си действия.

Знам, че си почитател на пряката демокрация. Народът да има по-силни лостове да спират диващините на народните представители. Много хора са за, но има различни виждания как такава директна демокрация може да поработи в България. Според теб какъв ще е най-удачният модел за нас?

Нямам готов отговор, още съм на етап издирване и запознаване с читавите хора. Запознах се с толкова стойностни хора, че знам – България ще я има!

Нека се съберем и когато го направим, съм уверена, че ще родим истинската форма, тази, която ще работи най-добре за нас. Казвам нас, а не народа, защото немалка част от народа обожава да бъде лъгана, омайвана с фалшиви обещания, коментира неспирно, но не желае да действа за промяна към добро. Убедих се в това, след като години работих почти денонощно за общественозначими каузи и отделни хора в беда.

„Нас“ е мислещата, съвестната, дейната, непримиримата, съпричастната част от обществото.

Не желая да живея в общество, движено от стремеж към пари и слава, себеустройване за сметка на останалите, безразличие към другите и общото, временно модерни ценности.

Затова работя по въпроса. И знам, че всеки има какво да даде, стига да реши.

След като си била свидетел на 29 години демокрация и през последните години си била по барикадите, според теб какъв е пътят от блатото, в което в момента се намираме?

Това, което ти си почнал – свързване на полезните за България хора, прощаване на дребните кусури и работа заедно, за да изградим една благоденстваща България. Левски го е казал ясно: „Кажи ти моите и аз твоите кривини, па да се поправим и да вървим всички наедно“.

 

Красимир Кумчев: България може отново да стане от водещите земеделски производители в Европа

Posted on Author Патрик СмитьойсCategories Земеделие

  • Да се осигури за българското селскостопанско производство еднаква конкурентна среда сред другите производители в Европа.
  • Да не се прави внос на чужда селскостопанска продукция в България, докато не се продадат плодовете и зеленчуците родно производство.
  • Да се възстанови поминъкът в българското село чрез създаване на семейни стопанства.
  • Да се привличат на редовна работа българите от малцинствата срещу добро заплащане, обучение и добро отношение.
  • Да се гарантира дългосрочна стабилност в аграрната политика на държавата.
  • Да се проучи обстойно и евентуално да се приложи авторската методика за индивидуално разпределение на субсидиите в земеделието.
  • Да почерпим опита от САЩ за земеделските застраховки.

През последните 3 години съм се срещнал с много земеделци – големи и малки. Но различно бе усещането ми, когато влязох в стопанството на Красимир Кумчев. Някак си фермата отговаря на това, което познавам от Холандия.

Красимир не разполага с десетки или стотици хиляди декари, като някои от новите земеделци, но въпреки това в стопанството на Красимир няма този дух на безпаричие, инат, липса на бизнес план и пазари, което е характерно за голяма част от малките ферми в България. При Краси има този приятен “buzz” /от англ. бръмчене/ на едно работещо предприятие, където всеки знае работата си, където всичко е в границите на разумното и разбираемото и където самия Кумчев работи наравно с работниците си.

Красимир отдавна е разбрал, че най-ценното, което може да предава на бъдещото поколение е опита и знанията си. Всеки ден е на полето и обучава нови земеделци, в по-голямата си част от ромски произход. Може би това най-много ми хареса в Красимир – посредством добро отношение и достойно заплащане, той успява да задържи работниците от различен етнос да се трудят в стопанството му дълги години. Красимир осъзнава, че освен доброто заплащане, трябва да има и социални ангажименти към персонала си. Помага, където може и неуморно убеждава работниците, че децата им, преди всичко, трябва да учат…

Като дългогодишен агроном и национален консултант има над 1000 публикации и въпреки поканите да стане министър на земеделието, той си обича неговите градини с ябълките и сливите, зеленчуковото си стопанство с айсберга и марулите и най-вече хората с които работи.

Другото, което ме впечатли в Красимир е това, че не престава да мисли на едро. Не на едро за себе си, а за земеделието в България – генерално. Никога не съм чувал един човек, в рамките на 10 минути да сподели толкова много идеи и конкретни предложения за нормализиране на националната земеделска политика и как нещата могат не само да се оправят, но България отново да стане една от водещите земеделски производители в Европа.

Трябва цяла книга за да опишем всичко, но нека започнем с това интервю. Запознайте се с Красимир Кумчев. Той твърди, че ще му трябват 4-5 години да върне земеделието в България на нивото откъдето паднахме. Харесвам хора с кураж и истинско самочувствие.

ПП Герб избра за земеделски министър г-н Румен Порожанов, който е  известен с Европейските Фондове или по-скоро с отклоняването на средства от тях. Кога най-накрая ще имаме земеделски министър, който разбира най-вече от крави, царевица, зеленчуци и ябълки?

Патрик Смитьойс.

Красимир Кумчев е роден през 1955г. в село Искра, Пловдивско. Завършва Аграрния университет  и от 35 години се занимава със земеделие. Преди 1989г. е управлявал най-голямото стопанство за производство на ябълки в света в с. Рогош. В момента е аграрен консултант на стартиращи предприятия, фермер и производител на плодове и зеленчуци.  Синове му  Петър и Христо, завършили също Аграрния университет са управители на семейното им  стопанство. Овощните им  градини заемат 700 дка и още 200 дка зеленчуците в землищата на пловдивските села Трилистник, Скутаре, Стряма, Марково, Пловдив и Гелеменово – Пазарджишко.

Христо и Петър Кумчеви са второто поколение фермери, което вече ускорява бизнеса на семейната фирма „Агропродукт груп“ от село Трилистник, Пловдивско. Снимка изд. Капитал

От 35 години се занимавате със земеделие, знаете как е било селското стопанство преди 1989 и след това?

На 30 години бях председател на ТКЗС с.Рогош, обхващащо  три пловдивски села – Рогош, Скутаре и Трилистник. Говоря за 1986 година. На тази територия беше най-големият ябълков масив в света – 14 хиляди декара. Произвеждахме класическите сортове – Златна превъзходна, Червена превъзходна, Муцу, Грени Смит, Римска хубавица. Основно за износ за Съветския съюз, товарехме по 150 – 200 тона всеки ден. Ежедневно 4-5 хиляди човека беряха ябълки. И производството на това стопанство беше по-голямо, отколкото е производството на ябълки в момента в  държавата ни.

Защо точно в пловдивския регион са били тези насаждения?

Културите бяха районирани перфектно от държавата. С научни изследвания е доказано, че и почвата, и климатът в Пловдив са подходящи за всичко. Тук, на територията на Пловдивския окръг са се отглеждали 138 култури. Аз твърдя, че няма кътче на Земята, на толкова малка територия от 6 хиляди квадратни километра, да има потенциал да се отглеждат 140 култури.

Какво стана с  овощните градини след 1989 година?

Четири години след “демократичните” промени не остана нито едно дърво. Когато върнаха земята на собствениците, те започнаха да секат градината за  дърва за огрев.

Имате ли наблюдения, дали това по някакъв начин се възстановява в момента? Държавата води  ли някаква политика, за да преоткрие стари знания?

Не, аз го нямам това усещане.

Бихте ли станали министър?

Не. Защото при сегашните условия човек трябва да е наясно, че влизайки в политиката има две опции – или да стане част от глутницата или да бъде изяден от нея. Аз не искам да бъда изяден.

В едно Ваше  интервю правите сравнение между цените на ябълките в Полша и в България. Каква е разликата?

В Полша производителите на ябълки, най-вероятно заради руското ембарго, получават 30 евроцента субсидии от Евросъюза, плюс още толкова национално доплащане. С други думи те получават по 1,20 лева субсидии за всеки килограм.

В същото време българският производител получава по 3 стотинки на кг! Това е 40 пъти по-малко, т.е. за една година полският производител получава толкова, колкото българският за цял живот!

Как и къде успявате да пласирате при това положение нашите български ябълки?

Все по-трудно става. Нашата политика за пласиране на ябълките е ориентирана това да става още по време на брането. В рамките на този един месец, докато поляците не са излезли с новата си реколта, е необходимо да продадем максимума от това, което сме добили. Защото вместо след това изкупните цени да се качват заради разходите за съхранение, те започват да падат.

На кои пазари продавате?

Това са Кауфланд, Метро, Билла, Фантастико, Т-Маркет. Най-вероятно от догодина ще започнем  да търгуваме с Румъния. Макар че румънците,  за разлика от нас, дават приоритет на местното производство. Докато не се продадат техните, не правят внос. И в България трябва така да стане, но наченки за това засега няма. Нещо повече, в сезона на ябълките през тази година видях, че в магазините в град Пловдив се продават  ябълки от… Чили!  И това е в регион, в който се произвеждат  тонове ябълки родно производство.

Ябълка сорт „Стар кримсон“ произведена в стопанството на Кумчеви в с. Трилистник, Пловдивско. Септември, 2017 г.

Коя култура компенсира загубите при вас? Защото във всеки един бизнес го има този момент.

Като аграрен консултант на стартиращи предприятия винаги съм давал препоръки да не се  залага на една култура. Трябва да има минимум две, ако са трайни насаждения. При зеленчуковото производство да са 5-6 култури. Винаги ще има в годината една култура по някаква причина да не стане.

Трябва ли да се застрахова земеделската продукция?

Българските фермери и застрахователи могат да опитат да възприемат американския подход при застраховането. Уникалното при метода на САЩ е, че не се застрахова продукцията на фермера, а неговият  доход, Като се взема предвид  доходът за последните 5 години. По този прост начин американското правителство обезпечава 60% от застраховката на застрахователя. Доходите обаче трябва да са доказани чрез данъчна декларация. Този метод всъщност работи и за осветляване на сектора, тъй като за да могат да участват, производителите трябва да са платили своите данъци..

Убеден съм, че България трябва да търси добавената стойност. Не може да си продаваме евтино суровините. Поне една преработка да има, поне брашно от жито да направим. Вие какво мислите?

От житото могат много неща да се правят. Може да се развие перфектно животновъдство, бедата е, че механизмът на субсидиране е направен по начин, който не стимулира производителя.

Преди 5 години патентовах  методика за разпределяне на субсидиите. Ако тя се приложи, приходът в бюджета  може да нарасне до 500 милиона лева на година. Даже и наполовина да е, отново става дума за много пари. И те ще постъпват авансово. Ако приемем, че субсидиите се изплащат през декември, голяма част от тези милиони ще влизат от януари до ноември, включително.

Въпреки настояването ми да се разгледа, проучи и евентуално да се приложи това ноу-хау, така и не се намери министър на земеделието, който да пожелае поне да проучи методиката.

Моята методиката има един единствен недостатък – ако се приложи, не може да се краде от субсидиите. Някои казват, че щом е така, то в наши условия тя е неприложима!

Инвеститор от Индия поиска консултация от Красимир Кумчев да инвестира в България и да стъпи на европейския пазар с плодове, произведени в България.

Каква е тази медотика?

Това е моя авторска методика за индивидуално разпределение на субсидиите в земеделието. Чрез нея може да се постигне най-точното им разпределяне. Ако приемем, че целите на земеделието са да се произвежда много и качествено, това означава, че тези два фактора трябва да вървят ръка за ръка с размера на субсидиране. От 10 години насам подпомагането за различните видове култури и животни се определя по чисто субективни критерии. Някои от тях се сменят всяка година и земеделските стопани нямат онази сигурност, която им е необходима, за да си направят  дългосрочно планиране. В момента нещата са такива: Ако едната година се даде приоритет на калифорнийски червеи, половината земеделци започват да правят тор от калифорнийски червеи. Това върви една, две, три години докато общественото мнение се надигне и принуди властта да реагира, за да спре източването на европари. Но после торът от калифорнийски червеи се сменя с тикви, да кажем. Върви една-две години схемата с тиквите и се измислят например червеногуши патки. Това, в буквалния смисъл на думата, е работа на парче. Аз лично подозирам, че е нарочно, за да се точат европейски пари. Ако подозренията ми са верни, това означава, че прилагането на общата селскостопанска политика в България не е насочена към получаване на повече и по-качествена земеделска продукция, а целта е просто да се намират канали за източване. Не мисля, че някой би могъл да ме обори даже и само с тези факти, които изброих дотук.

Как Ви хрумна да създадете тази методика?

Преди повече от 10 години имах възможност да проуча италианския опит. Там се натъкнах на дефекти. Италианските домакини отчетоха, че се наблюдава трайно застаряване на фермерите, а младото попълнение липсва. Споделиха и за намаляването и направо липсата на земеделски работници. Тогава си зададох елементарния въпрос: След като една държава като Италия, която е сред учредителите на Европейския съюз, е със същите проблеми като нас, значи има нещо сбъркано. Започнах да разсъждавам къде се късат икономическите нишки на цялата система, за да се получат тези изкривявания. Те не са естествени, защото Европа като континент и природно-климатични дадености, не може да остане гладна. Но това не означава, че потенциалът на тази земя, тази вода и това слънце не бива да се използват и да се произвеждат и изнасят храни в трети страни, където имат нужда от тях. Тогава седнах да разработвам модел, който да премахне всички взаимовръзки, които водят до изкривяването и да осигури справедливо подпомагане. В моята методика съм стигнал дотам, че ако тя се приложи, всеки фермер би могъл след продажбите през деня да изчисли за този ден колко субсидии ще получи. И така до края на годината. Така земеделецът ще има сигурността, че няма да се променят правилата на играта. Ще може да планира каквато си поиска структура на стопанството и да си поеме риска за това.

При сегашните схеми за разпределяне на субсидиите фермерите могат да инвестират във всичко. Не е нормално стопани, които са на 800-1000 м. надморска височина да отглеждат череши или ягоди, или пипер. Правят такива измислени неща, за да получат субсидии, а не резултати.

Кажете  нещо по-конкретно за своята методика?

Концентрирах я в една формула. Тя гарантира, че земеделският производител ще взима субсидия на база на продукцията, която е получил и реализирал. В основата е доходът му, който зависи от качеството и количеството на продукцията. Генерирането на по-висок доход означава, че фермерът е подготвен. Дали има диплома за агроном или инженер, дали има диплома от земеделско училище или се е самообразовал – това ще се види от резултатите в стопанството му. Ако са добри, това означава, че той е подготвен за тази дейност. Няма как такива подготвени кадри да получават субсидии, равни на тези, взети от друг земеделец, който хабер си няма от нищо. В момента е точно така – не се насърчава можещият и знаещият, дори обратно – тази система ги демотивира и те напускат родината ни! Когато преди три години синът ми се върна от Калифорния, ми каза: Ако купя земя в Калифорния, за една година ще стана милионер! А тук се трудим по 20 години и все сме с кредити. Моята методика може да елиминира тази несправедливост.

Може ли да подскажете нещо повече за методиката си?  

Тя е моето ноу-хау. Дори и да споделя ей сега формулата, знам че няма подарък, който да е оценен по-достойнство. Цени се онова, за което човек си плати.

Разкривали ли сте пред хора от държавното ръководство създаването на формулата?

Писал съм писма до министър на земеделието, до финансов министър също, в които съм предлагал готов договор. Впрочем, в министерството на финансите няколко директора на дирекции ме изслушаха. Те нямаха мандат да вземат решение, но ме изпратиха с думите: „Г-н Кумчев, на България са нужни повече хора като вас!“. Но, от тази среща нищо не последва. В договора, който съм подготвил, не става въпрос за никакви пари. Ако той се подпише между мен и съответния министър, аз съм готов да разкрия ноу-хау-то докрай. Оттам нататък има два пътя. Единият е да решат, че няма да се приложи моята методика по някаква причина. В такъв случай, според клауза в договора, министърът ще е длъжен да пази в тайна моето ноу-хау в продължение на 15 години. Вторият път е управляващите да решат да приложат методиката. В такъв случай аз искам да получа 1% от ефекта на моя модел. Това означава, че ако в момента влизат годишно в хазната 1 милиард лева от ДДС и корпоративен данък от земеделски стопани, които произвеждат непреработена земеделска продукция и тази сума изведнъж нарасне със 100 милиона лева, аз искам 1% от ръста. По-добра оферта от тази никой не може да предложи на правителството. Защото тук става въпрос за методика, благодарение на която отрасълът ще тръгне много бързо напред. А освен това и постъпленията в държавния бюджет ще се увеличат. Просто е. Държавата засича към 1 януари 2018 г. какви са приходите от корпоративен данък и ДДС от земеделието и ако към 1 януари 2019 г. сумата е нараснала със 100 милиона, аз получавам 1 процент. Това е.

Вашият модел кои европейски плащания би заменил?

За да няма противоречие с европейската политика, плащанията на площ си остават. Средствата, които сега се разпределят като обвързани подпомагания за животни, национални помощи за животни, обвързаните схеми за плодове и зеленчуци, за патици (мярка 10 от ПРСР – б.р.), зелените плащания също могат да се разпределят по начина, определен в моята методика. Плащанията на площ и инвестиционните мерки от Програмата за развитие на селските райони си остават както са.

Какво мислите за еврофондовете и за земеделската субсидия сега?

Ще Ви кажа. Участвах в едно предаване на живо с бившия министър на земеделието Мирослав Найденов и от Брюксел по Скайп се включи евродепутатът Андрей Ковачев. Темата бе еврофондовете. Моето изказване беше, че обща европейска селскостопанска политика е сбъркана тотално и няма резултати. Преди това беше излязъл доклад на европейската сметна палата, който потвърждаваше това. В него е записано, че средствата, които се отделят за земеделие за целия Европейски съюз, не съответстват на получените резултати. Това, което аз твърдя повече от 10 години.

Давам им пример с  гръцкия фермер, вземащ няколко пъти повече субсидии от българските фермери, а  Ковачев ми вика: Ама, господин Кумчев, в Гърция е така, защото там никога не е стъпвал руски ботуш.

Хванах се за главата и му отговорих: Какво общо има преди 70 години дали там е ставало нещо или не е? Ние сме от 10 години в  Европейският съюз. Ковачев, нахъсан продължава: Не са длъжни немските и френските данъкоплатци да отделят от данъците си за субсидиране на българското земеделие.

След тази реплика сериозно се замислих: Сега той какъв е- гръцки, немски или френски евродепутат е? Ясно, че не е български!

Настъпи малка пауза, тогава аз продължих: „Ето, Вие сте евродепутат. Аз не искам нито един евро цент, нито от френския, нито от немския, нито от холандския, нито от английският данъкоплатец, от никого! Като няма пари, предложете да спрат субсидиите навсякъде из Европа, защо единствено и точно българските фермери да са потърпевши?“

Обаче аргументът на българския  евродепутат бе, че западноевропейските фермери имат толкова силно лоби в Европа, че ако това се случи, Брюксел ще бъде окупирана от трактори на мига. И аз за втори път се хванах за главата – не могат да изравнят субсидиите в Евросъюза, но не искат и да ги премахнат, защото Брюксел щял да бъде окупиран от трактори на западноевропейските фермери! Желязна „логика”!?

Аз Ви казвам като фермер, че ще съм по-доволен, ако ги няма въобще субсидиите и тогава ще имаме еднаква конкурентна среда на пазара на ЕС. А що се отнася до вноса от страни, извън ЕС, то да се въведат вносни мита, равни на субсидиите на същите тези държави-вносителки в ЕС.

Толкова е просто!

Добре, приемаме, че има силно лоби от фермерите в Германия, Франция и Холандия, защото са по-близко до Брюксел. Но можем да спрем вноса  на всичките млека от Полша, картофи от Германия,  домати и ябълки от Полша и да ядем каквото произвеждаме. Щом нещата са толкова несправедливи -така да бъде! Защо не го правим това?

Не, не,  българските политици  нямат куража да се противопоставят на тази несправедливост. Отново твърдя и на 1000% съм  убеден, че България ще стане Европейски лидер по производството на храни, ако се спре субсидията из целият ЕС. Нещата са толкова прости, но не им стиска.

Западноевропейските земеделци са наясно, че българската земя има естествено плодородие плюс слънце и вода. Никъде по света на такава малка територия, каквато е България,  ги няма тия три фактора в такова съчетание. Когато ги имаш тези 3 неща като дадености, трябват ти технологии. Но технологии можеш да си купиш и от Холандия, Германия, от Щатите – откъдето си поискаш. Това се купува, но няма как тази земя, това слънце, този въздух да ги занесеш в Норвегия, Холандия, или където и да е другаде.

Зеленчуковата градина на Кумчеви, регион Пловдив. Април, 2017 г.

Стигаме до липсващия фактор. За самият труд, мен ме впечатли, че успявате да задържите  местното ромско население на работа и са доволни  доколкото разбрах.

Работниците ми са 100% роми от село Трилистник, където са градините и от съседното село Рогош. Постоянните са 17-18 човека, в пикови моменти стигат до 50. Работят като пчелички. Научиха се да спазват критериите, които налагат големите търговски вериги за предлагането на стоката. Няма текучество, ако някой напусне, то е по-скоро изключение. Повечето работят от съвсем млади и изградиха добри трудови навици, най- опитните от тях в последните години си построиха нови къщи или ремонтираха старите, личи си, че са доволни. В нашата фирма се плаща за труда достойно. А когато няколко души от едно семейство работят тук, както се случва, стигат до отлични месечни доходи.

Редовната работа, доброто заплащане, доброто отношение ги правят съвсем различни – те вече се държат по друг начин, отглеждат децата си другояче, настояват те да учат, обличат ги добре. За Коледа правим  парти за малките ромчета с подаръци, лакомства и детски книги. Децата се радват, родителите са доволни. Затова болшинството от тях работят при нас повече от 10-15 години.

Най-добрата ми работничка е Анета, викаме й Пепеляшка. Започна на 12 години, вече има дете в трети клас, което учи английски и скоро ми сподели: Ако не бях дошла да работя тук, кой знае какво щеше да излезе от мен…

Това Ваш  личен избор ли е да наемете точно такъв вид работници?

Не, то нямаме друг избор. Това са хора с първи-втори клас образование, които нямат никакви знания, обаче могат да вършат селскостопанска работа. С всяка година стават все по-добри, защото по механичен начин добиват умения за селскостопанските практики, които се вършат в стопанството.

70% от българските земи са заети от големите земевладелци с жито, рапица, слънчоглед и др. Там е голямата земя и ако искаме да преобърнем, да променим системата за земеделието в България и повече хора да се занимават като Вас с по-благородна стока, като овошки и зеленчуци, тогава най-вероятно тези по-големите земевладелци в един момент трябва да отцепят 5-10 % от своите територии.

Не! Големите земевладелци са главно от Северна България, където водата не достига. Докато в Тракийската низина проблеми с водата няма. Но там може да се развие мощно животновъдство. За целта обаче, трябва колегите фермери да виждат икономическите стимули за това. Никой няма да инвестира в нещо, което е обречено на неуспех. Ако моята методика се приложи, тези стимули ще бъдат налице.

И отделно от това, там  почвите са черноземи и съдържанието на глина е високо. На такива почви не можеш да отглеждаш зеленчук. Зеленчукът иска лека почва, песъчлива.

Има ли още достатъчно знание и статистики в държавата за да развием земеделието по такъв начин, че то да стане много печелившо?

Да, определено. Вариантите са два. Единият,  да има по-точно разпределение на субсидии за всички сектори в земеделието, нещо което аз смятам,  че съм го постигнал в разработената от мен методика. Ако някой има друго предложение за по-добро разпределение на субсидии нека го предложи.

Другият вариант, който аз поддържам и лансирам от 4-5 години, да се махне субсидията за целият ЕС. Това автоматично ще изравни всички производители без значение откъде са, ще бъде създадена еднаква конкурентна среда. Всички производители на храни, трябва да бъдат равнопоставени. Но аз не виждам български политик, който би могъл да застане зад това. Все твърдят: Ама парите от Европа не стигат. Ето моето предложение, то е много просто – ами спрете ги.

Как виждате възраждането на българското село чрез осигуряване на поминък?

Голяма част от българите имат собствена земя и собствен жилищен фонд на село. Тези от тях, които не се намерили своя път за реализация биха могли да получават добри доходи занимавайки се със селскостопанска дейност. И давам следния пример: едно семейство с 40-50 дка земя, върху която да отглеждат плодове и зеленчуци, би могло да си осигури доход от порядъка на 40-50 хиляди лева годишно, което при двучленно семейство означава 5 хиляди лева месечен доход.

Единственото условие е на тези хора е да им се работи!