Ивайло Илиев. Граждани срещу произвола на ЧСИ

  • Премахване на частното съдебно изпълнение, като противоконституционно.
  • Отстраняване на корумпираните магистрати от съдебната система и замяната им с млади , амбициозни и неопетнени юристи.
  • Създаване по румънски модел работещ Антикорупционен орган с големи правомощия.
  • Тотален граждански контрол над правосъдната система и незабавна реакция от гражданските организации при скандални случаи.

По повод Деня на народните будителите искам да представя съвременен такъв. Казва се Ивайло Илиев. От него научих, че големите теми, за които постоянно говорим по телевизията и по социалните мрежи, като корупция, съдебна реформа, бежанци и ЕС, не са темите, от които се вълнува народът… Докато някой не обясни на обикновения гражданин, че именно корупцията и неработещата съдебна система водят до болката и драмите, които касаят него лично. Чак тогава народът масово почва да се интересува от борбата срещу корупцията и реформата на съдебната система.

Голяма част от населението страда от лични трагедии, за които всички знаем, обаче никой не говори. Защото всяка отделна трагедия сама по себе си е малка. Но сумарно тези лични драми, които удрят в един момент почти всяко семейство в България, са в пъти по-големи от цялата корупция и кражба в България взети заедно.

Говорим за хората, които са били жертва на абсурдите в българското здравеопазване или за тези, които са теглили един бърз кредит, примерно да се оправят именно в джунглата на здравеопазването и които не успяват да ги върнат в срок. Накрая връщат тройни суми или апартаментите им се продават.

Запознайте са с Ивайло Илиев, председател на Сдружение „Покана за доброволно изпълнение“ в защита на тези от нас, които страдаме от произвола на частния съдебен изпълнител или т.н. ЧСИ-та.

Всичко започна като лична битка. Не е тайна, че Ивайло загуби много и от инженер-бизнесмен стана по принуда самоук юрист. Със зъби и нокти  брани това, което му остана, но чудовището, с което се бори има пипала навсякъде: в съдебната система, полицията и политиката. Единственото, което може да спаси Ивайло и стотици хиляди като него, е общ фронт и лавина от жалби и протести.

Хората трябва да знаят, че по принцип много изпълнителни дела могат да бъдат съборени в съда като нищожни, но почти нито един длъжник в държавата не знае правата си. От две години Ивайло споделя по всеки възможен начин своите опит и знание. Постовете и видеата му във фейсбук се споделят десетки хиляди пъти. Очевидно болката е голяма навсякъде.

Не знам. Не съм порок, но имам предчувствие, че битката на Ивайло има потенциал да бъде неочакван, но фатален удар за ламята, която управлява страната ни вече от 3 десетилетия.

Ще видим, но със сигурност 2018 ще бъде интересна година.

Патрик Смитьойс.

Ивайло Илиев е роден през 1960 г в град Лом.

През 1981 г.  завършва висше военно училище „Васил Левски“ в град Велико Търново със специалност инженер. До 1992 г. служи като офицер в армията на град Видин в школата за шофьори. Напуска по собствено желание и започва частен бизнес. През 1996 г. се премества да живее и работи в София и влиза в бизнеса с недвижими имоти и резервни части за автомобили. От 2010 г. започват проблемите му с банките, лихварите и ЧСИ-та. Води десетки дела за защита на гражданските си права и имотите на дружествата си. Като потърпевш от несправедливата съдебна система става учредител и председател на Сдружение „Покана за доброволно изпълнение“, което има за цел колективна защита за подобни потърпевши от ЧСИ.

Запален скиор и ценител на рок музиката. Има бревет за хеликоптер и за малки лодки.

Щастлив баща на две дъщери и дядо на две внучки.

Препоръки и съвети от теб какво да направи човек, когато ЧСИ му чука на вратата ще има в края на интервюто. Нека първо да разберем за теб и твоята кауза. Подозирам, че си потърпевш от една или друга финансова драма, така ли е? Моля, разкажи какво те е накарало да се занимаваш с каузата Граждани срещу ЧСИ и да учредяваш Сдружение в нейно име.

Лично съм потърпевш от банковата система и имотната мафия и хората не трябва да се срамуват, че са длъжници- ние сме няколко милиона българи.

Историята започва от 2010 г., когато беше обявен моят кредит за предсрочно изискуем от Юнион Банк. Глобалната финансовата криза достигна България с пълна сила и подпомогна невъзможността да върна кредита в срок. Въпреки молбата ми да се преразгледа срокът на кредита, банката в закрит съдебен процес се снабди с изпълнителен лист и се обърна към частния съдебен изпълнител (ЧСИ). Същият ЧСИ  в лицето на Ренета Милчева в грубо нарушение на закона наложи възбрани и запори върху всички фирми, сметки и имоти, без да ги индивидуализира.

От там тръгнаха всичките ми мъки, като в последствие кредитите ми станаха изискуеми и необслужваеми. Правих всичко възможно да продам имотите и да върна кредитите, но не успявах. Опитах се и да продам проектите, които бях разработил за жилищните комплекси, единият от който  е 200 000 кв. м. РЗП. Тогава не осъзнавах ,че попадам в ръцете на банкерско-имотната мафия.

След като водих дълги години дела, установих че съдебната мафия разпростира пипалата си във всички сектори на държавата и аз самостоятелно няма да мога да успея. По тази причина реших да потърся съмишленици, с които да учредим организация и да се борим колективно.

Фотограф: Ваня Филипова

Присъствах на среща с един мъж на около 55 години, който предишния ден беше погребал съпругата си… беше починала от рак. Разказа ми, че жена му се е разболяла от стрес заради дълговете на семейството им, впоследствие тяхната къща беше продадена от ЧСИ, когато тя лежеше терминално болна. Това е грешка, нали? Някакво изключение. Подозирам, че заемодателят и ЧСИ-то не са знаели?

Този случай не е изключение, такива има безброй в страната ни, с които лично съм запознат. От страна на банките и ЧСИ не може да се очаква никакво съчувствие и разбиране, поради това, че те са безконтролни, алчни и ги интересуват единствено парите, а не човешките съдби.

Относно това, как банките се контролират от БНБ, имаме пресният пример на фалирането на КТБ. Там пролича цялата корупционна схема и умишленото безхаберие  на държавата.

Относно ЧСИ, на лични срещи с министъра на Правосъдието ми беше казано, че те на ден получават по 20 жалби срещу ЧСИ, но в дисциплинарния съвет към камарата на ЧСИ, те имат 1 глас, а ЧСИ – 2 гласа. И е почти невъзможно да наказват ЧСИ, независимо от грубите нарушения на закона, които видимо правят.

Освен това, с предоставените възможности, с които разполагат да уреждат свои хора с апетитни имоти на безценица, ЧСИ са превзели и съда и прокуратурата заедно с полицията. Продавайки един имот, например на 1/10 част от цената, те автоматично правят купувача ако не милионер, то поне прилично богат, поради възможността същия имот да бъде продаден с огромна печалба.

На такава корупционна схема малко хора могат да издържат. Особено при отработена схема, който веднъж е намазал филията, повтаря, а някой вече е и активен участник в такава престъпна организирана група.

Няма ли такъв закон, че да не могат да продават единственото жилище на българско семейство?

Има такъв закон, но той много умело се заобикаля, като се използват учредените ипотеки.

Въпреки че, за придобиване на едно жилище, всеки, който тегли кредит от банката, участва с не по-малко от 25 % собствено участие за придобиване на жилище, дори и след изплащане на почти половината от сумата, когато опрат до ЧСИ, той продава жилището на цената под остатъка на дълга, което не е човешка постъпка.

Позволи ми да направя с теб една калкулация, за да стане ясно на хората как набъбват лихвите, наказателните лихви и таксите на банката, на ЧСИ-та и разни други съдебни или несъдебни инстанции.

Приеми, че съм обикновен човек, с редовна работа. Взимам 700 лева чисто. Съпругата ми докарва още 300 лева. Семейният ни бюджет е 1 000 лева. Имаме едно дето. Живеем в двустаен апартамент в София. Случва се нещо и ми трябва 6 000 Лева. Тегля бърз кредит, но след първите вноски, осъзнавам, че не мога да се справя с останалите 5 000 лева. Моля кажи ми – при какви условия дават бързите кредити, колко са лихвите и какво се случва от тук нататък, ако 5-те хиляди лева не мога да ги върна?

Бързите кредите са на лихва от над 10 процента и са с особено високи наказателни такива. В момента, в който не можеш да върнеш 5 000 лева, обикновено не се обръщат към теб да преструктурирате кредита, а директно се обръщат към съда.

Съдът в срок от 3 до 5 дни, /забележи колко бързо може да се произнесе българският съд! / се произнася в 99 % от случаите в полза на заявителя и там разноските са по следния начин: сумата от 5 000 е вече с наказателни лихви, които обикновено са над 1 000 лева, в някои случаи стигат до 5 000 и повече. Да предположим че сумата е вече 6 000, държавната такса е 2 процента – 120 лева, обикновено фирмата за Бързи кредити си начислява към съда юрист консултско или адвокатско възнаграждение, което започва от 300 лева и може да надхвърли 1 000 лева. След като се снабди с изпълнителен лист, фирмата за Бързи кредити, винаги се обръща към ЧСИ, който започва да начислява своите собствени разноски, а те започват обикновено от 250 лева, ако се налага възбрана само на една сметка. Обикновено ЧСИ налага възбрана във всички банки, които са около 30, и така по 15 лева на възбрана –  стават още плюс 450 лева. Освен това отново се начислява адвокатски хонорар или юрист консултско възнаграждение, което е от  300 до 1 000 лева.

Така че дългът вече става над 8 000 – 9 000 лева. И това е според скромните разноски, защото могат да бъдат и много по-големи.

Освен всякакви мутрински фирми (мутри Адидас и мутри с бели якички) има доста банки, които се занимават с такъв тип кредитиране. Малко суми срещу високи лихви. Даже една от най елитните банки в света, BNP Paribas, купи JETCREDIT преди години и с цялото им добро име дори сред лидерите на пазара в България. Във Франция, от където е BNP Paribas, по същия начин ли оперират?

Категорично не! Във Франция има закони и никой съдебен изпълнител не може да си помисли ,че може да злоупотребява с правата си. Тук, при нас в България, поради огромната корупция, включително и в съдебната система, почти всички банки използват този механизъм за натрупване на огромни печалби.

Официалните печалби на банките за миналата година са почти 1 млрд. лева, а неофициалните на най големите мошенически банки са десетократно по-големи. Към това, като се прибави, че банките придобиха на безценица и най апетитните имоти, може да си представим за какъв пладнешки грабеж става дума. Както и  за незаконно преразпределение на лично, фирмено и национално богатство.

Не ли е редно да има строг таван за лихвите в България. Таван за основната лихва със всички скрити разходи? При положение, че парите на световните пазари струват по малко от 1% годишно за по-големите играчи, 8% или 10% максимална лихва не е ли достатъчно?

Пазарът на кредити в България е монополизиран и лихвите падат едва при крайна необходимост. Когато няма кой да раздава лихви на ниски проценти, лихвите остават необосновано високи за всички. Просто банките така се договарят, поради предоставените им възможности, т.н. картел.

Опиши, моля те, какви са според теб в момента проблемите в изпълнителните процедури и как можем да ги оправим?

Тази седмица народните представители се опитаха да оправят проблемите с промените на Граждански Процесуален Кодекс – ГПК,  но извършиха само една козметика и промениха минимално някой от членовете в ползва на длъжниците, но никакъв реален резултат няма да бъде постигнат в обозримо бъдеще – те нямат такава цел.

Иначе проблемите в изпълнителното производство са огромни и основата им произтича от недобре написания закон и най-вече от пълната безконтролност на ЧСИ от корумпирания български съд. Всички сигнали, които се отправят към прокуратурата с малки изключения, не водят до никакви резултати. Омбудсманът Мая Манолова, вместо наистина да си върши работата като защитник на гражданите, симулира активност и прикрива огромните проблеми.

Показателен е случая, в който госпожа Манолова обещава  пред камерите на национална телевизия да се заеме със случая на Диляна Маркосян, чието семейство остава на улицата заради обиден кмет, обаче ангажиментът на Мая Манолова приключва след изгасването на тв камерите. Потърпевшата от произвола на българското съдийство Диляна, вследствие на обещаното й в ефир, многократното търси контакт с омбудсмана, но обещаното остава в студиото, където на практика Манолова си направи личен пиар…

Главният съдебен инспектор на републиката, Теодора Точкова, категорично отказа да се занимава с въвеждането на европейското законодателство и наказването на корумпираните съдии.

Цацаров умишлено не контролира подчинените си прокурори, Камарата на ЧСИ не е Камара, а е Камора (бел. ред.  неаполитанската мафиотска организация) и не прави нищо за контрола на недобросъвестните ЧСИ-та. Президентът не се занимава с тези проблеми, парламентът отказва да вземе отношение към проблемите на техните избиратели, така че надежда няма отникъде.

Може би само съдът в Страсбург, европейският парламент и европейската комисия имат сила за справедливи действия и решения срещу произвола в българското съдийство. Но това удря по джоба на нас, българските граждани.

Затова най-сигурното е да вземем нещата в свои ръце и да се борим заедно докрай за правата си.

Сега, ако си ЧСИ, твоята работа е да събираш пари от хората. Неприятно е, но който взима пари на заем, някой ден трябва да ги върне. Предполагам, че не всеки ЧСИ е безскрупулен нещастник. Има ли начин при сегашното законодателство ЧСИ да си върши работата по един елегантен и хуманен начин? Имаш ли такива примери от твоята практика?

Категорично не! Не познавам и не съм чул за хуманен ЧСИ. Ако иска дори някой да бъде законен и човешки, гилдията го изхвърля!

Какво може да направи един човек, който в момента има дългове, но няма как да върне парите по предварително уговорен погасителен план? Вижда, че не може да се справи. Къде да ходи? Какво да прави? На кого да се обади?

Да се опита да преговаря с кредитора си, да търси рефинансиране от друга банка, но да не се обръща към фирми и физически лица лихвари.

Целта на вашето Сдружение е защитата на уязвими от ЧСИ хора в обществото и най-вече да търсите решения за проблемите заедно с правителството. Има ли воля властта да промени системата, или най-малко има ли воля нейни представители да говорят с вас, с цел намиране на решение?

Целта на нашето Сдружение е да запознае гражданите с правата им и да ги брани от некоректни ЧСИ, да им оказва помощ при водене на дела срещу ЧСИ, банки и лихвари, като им предоставя компетентна адвокатска помощ. Към нашата гражданска организация има пет члена юристи с богат опит във водене на дела срещу банки и ЧСИ. Освен с тях поддържаме връзка с поне още 25 компетентни юристи.

Заедно с правителството не може да има разбирателство, поради това че изграденото статукво за тях е удобно. Огромния ресурс от над 25 млрд. откраднати лева, чрез разпределение на лично, фирмено и държавно богатство правят невъзможен всеки опит нещата да се променят само с диалог.

Разговарят с нас само тогава когато има сериозен натиск. И въпреки това, разговорите са трудни, не се постига почти никакъв резултат. Имаме малка надежда след проведения тази седмица разговор с председателя на ВКС Лозан Панов. Обеща съдействие, образуване на тълкувателни дела и извършване на проверка във СРС и СГС за забавяне и некоректно водене на дела.

Присъствали сме на заседания на Комисията по правни въпроси към Народното събрание, където останахме с твърдото убеждение, че тя не желае да пребори лобистката схема на ЧСИ заедно с банките.

Винаги, ако нищо не се решава в полза на хората, народът може да недоволства колективно. Ганди използваше този начин на протест твърде успешно. Заради тази колективна “гражданска непослушност”, Индия стана независима. 

Какво ще стане, ако всички, които имат несправедливи кредити в България просто спрат да обслужват кредита си?

Невъзможно е да стане това в България. Хората за момента мислят индивидуално, всеки за себе си и не са готови да действат колективно. Поне засега.

Прагът на нетърпимост към неправдата е прекалено висок при нас, българите.

Отделно у хората е голям страхът от държавната мафия, към това като се прибави и недоверието към различните политически организации и граждански такива, положителен резултат трудно може да се очаква.

Нещата може да се променят само, ако хората разберем, че от всекиго все нещо зависи. Ние  трябва да се  научим да действаме колективно и да не ни е страх да защитим правата си.

Защото, на другия ден може на вашата врата да почука поредния некоректен частен съдебен изпълнител.

Добре, разбрах. Думата „заедно“ все още не съществува в българския речник. Така е. Но, ако човек реши да действа сам, какво да прави, когато ЧСИ му връчи покана за доброволно изпълнение? Какво може да направи гражданинът? Разбирам, че тематиката е сложна, но изброи няколко конкретни стъпки за такава ситуация.

От момента на връчване на поканата, започва да тече двуседмичен срок, в който длъжникът трябва да вземе решение дали да плати или да възрази. При получаване на документите, длъжника трябва да получи и документите от съда, с които е осъден в закрито съдебно заседание. Поради това,  трябва да провери, дали получава пълния пакет документи, който се състои от следните приложения:

1. Заповед за изпълнение в оригинал (за чл. 417 от ГКП) или заверен препис (за чл. 410 от ГКП)

2. Разпореждане, въз основа на който издадена заповедта – заверен препис

3. Разпореждане с което се допуска незабавното изпълнение на заповедта (за чл. 417 от ГКП) – заверен препис

4. Бланка за възражение.

5. Документите въз основа на  които е издадена заповедта за изпълнение.

6. Съответното съобщение, на гърба на което длъжникът трябва да се разпише.

7.  Заедно с поканата, трябва да се получи и разпореждане на съда, връчването да стане от ЧСИ.

Това е най-важното разпореждане, т.к. срещу него може да се възрази или да се подаде частна жалба, с искане изпълнителното дело да се води от държавен ЧСИ, поради по-ниските разноски.

Ако документите се връчват от ЧСИ, той трябва да ви връчи заедно с поканата:

1. Постановление за възлагане на разноските по делото.

2. Постановление за налагане на възбрани и запори.

3. Самото постановление за образуване на изпълнителното дело.

Липсата на който и да е от посочените по горе документи, ви лишава от възможността да вземете решение как да се държите в този изпълнителен процес и сериозно нарушава правата ви. Поради което много внимателно трябва да  четете всичко,  което получавате.

Къде хората могат  да намерят повече информация?

Ако не сте запознати с правата си, преди да подпишете разписките, се обърнете към адвокат или към нашата организация за разяснение и съдействие. Информация можете да намерете на сайта на нашата организация dlazhnika.org, на страницата ни ГД „Покана за Доброволно Изпълнение“ и групата ни Измамени от ЧСИ във Фейсбук.

ЧСИ са под контрол на Министерството на правосъдието и камарата на ЧСИ и за извършени нарушения от тях може да ги сигнализирате, без да очаквате сериозно съдействие. Жалби може да изпращате и до обмудсмана  Мая Манолова, но ще получавате бланкови отговори, че от нея нищо не зависи. Подобно отношение ще получите и от останалите държавни институции.

Според мен, страшното е не само това, че ти събират 5 пъти повече отколкото трябва. Най-лошото е, че те мачкат, докато те превърнат в човек без самочувствие, затворен в черупката си. Най-ужасното чувство е да си длъжник. Дали тези институции осъзнават, че тази част от обществото ни е парализирано и се чувства като човек втора ръка.

О Боже, та това им е целта! Човек без самочувствие не може да се съпротивлява и да се бори за правата си. Най-трагичното е, че от това са засегнати над 4 милиона българи. Само единици от тях застават с името и достойнството си да се борят с корумпираната съдебна система. Положителното за тях е, че намерихме път да възстановим правата им и незаконно отнетите им имоти. Над 90% от делата по заповедните производства са изначално опорочени и могат да бъдат поправени и спечелени. Желаещите да се борят, могат да използват точно този пропуск безсрочно, ползвайки нашия опит да обърнат делата си в тяхна полза.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Христина Чопарова: Да се чуваме отвъд различността

  • Да се случват повече градивни диалози между хората без сетива, родителите на деца със специални потребности, държавата и бизнеса, с цел да се търсят смислени решения.
  • Да изчезнат от ежедневната и официална реч думи като „увредени”, „глухонеми” и други негативни и неточни определения.
  • Хората със слухови и други затруднения да са мотивирани да съ-творяват ЗаЕдно с всички останали хора точно такова място за живеене, каквото го виждат в най-смелите си мечти.
  • Държавата и бизнесът да осъзнаят, че осигуряването на необходимата среда и технически средства е шанс за хората със слухови и други затруднения да бъдат пълноценни в ежедневните и професионалните си задачи и творчество.
  • Да се осигури подходяща аудио-визуална и архитектурна среда за ученици и студенти със слухови, зрителни и двигателни затруднения, за да бъдат мотивирани да се обучават в желаните специалности.
  • Да се ревизира понятието „достъп” не по смисъла на нещо налично, което е осигурено за ползване, а по смисъла на усвояване и разбиране чрез средства, съобразени със специалните потребности на хората. Съобщителни табла, субтитри в български филми, новинарска емисия и предавания за хора със слухови дефицити, включващи субтитри и жестов език.

На девет години да загубиш слуха си, но все пак да станеш журналист.

Христина Чопарова завършва Факултета по журналистика и масова комуникация към СУ „Св. Климент Охридски” през 2011 година с голям успех и грамота за принос в журналистиката. Това говори много за характера й и за изключително силна душа.

Ако смятаме, че на нас ни е трудно да се справим с действителността в България, представете си как е за хората в неравностойно положение. Освен тук-там някаква рампа за хора в инвалидни колички на входа на библиотека или метро, има ли друго, за което се сещате в помощ на тези, които ежедневно се борят да участват пълноценно в обществения живот? Според Христина няма много такива подобрения – или по-скоро никакви – и както обикновено, това не е само въпрос на липса на пари, а най-вече на незаинтересованост.

Да ви призная, в началото ми беше трудно да говоря с Христина. Нейният говор е перфектен, но очевидно моят не толкова… Обикновено тя няма проблем да разчита по устните на нейните събеседници, но Христина видя голям проблем да се оправи с моя холандски акцент : ) Въпрос на свикване. Тя с моя акцент, а пък аз с това, че тя спокойно се обажда по телефона, съобщава каквото има да каже, и после чака отговор с SMS. Отново се уверих, че ние – хората – сме най-приспособимите същества на планетата.

След като му намерихме цаката, говорихме много. Предимно за това, което можем да направим за интеграцията на тези, които в момента живеят извън обществото и не участват нито в социалния живот, нито в работния процес. Може би скоро ще има шанс за тези в неравностойно положение, обаче. С толкова много млади талантливи хора избягали в чужбина и при такъв недостиг на висококвалифицирани кадри, може би най-накрая вече ще се окаже, че не е фатален проблем ако човек разчита на инвалидна количка или не може да те чуе.

А Христина може да ни чуе, като и други хора със слухови затруднения. Затова създаде интернет сайт “Ние ви чуваме” с информация за хора както със слухови дефицити, така и за тези, които нямат такива. Да се чуваме един друг. Вече от личен опит мога да кажа, че не е трудно – стига да искаме.

Гордея се, че се познавам с тази борбена млада жена. Родом е от Ямбол – градът, в който започна и моята история в тази красива България. Понякога казвам, че на мен не ми е било лесно. Не ме ли е срам…

Патрик Смитьойс.

Христина Чопарова е от Ямбол, но от 20 г. живее в София. Журналист с дългогодишен опит в печатни и онлайн медии. Възпитаник на Медицинска академия – София със специалност зъботехника и на Софийски университет „Св. Климент Охридски” със специалност журналистика. Създава специализирания сайт „Ние ви чуваме”  за хора със слухови дефицити през 2009. По същото време е автор на закритата вече онлайн гражданска медия BGreporter и блогър. През 2010 е главен редактор на CCS Magazine, списанието на мол Сити център София, и за кратко – сътрудник на в. „Култура”. През 2012 става редактор и коректор във в. „Тишина”, издание на Съюз на глухите в България. От 2015 до февруари 2017 е медиен експерт на СГБ и ръководител на Направление „Медии и връзки с обществеността”, както и на отдел „Международни отношения”.

Понастоящем е журналист на свободна практика. Пише на английски език за сайта Medium. Един от 34-те автора в сборника „Детство” (2016), които подкрепиха с разкази каузата на децата с диабет. Автор е и на научен труд „Новото в новата журналистика: Труман Капоти и Норман Мейлър”. Владее английски, руски и жестов език. Изучава италиански и мечтае за Тоскана.

Разкажи ни повече за себе си. Как се случи при теб тази среща с Тишината?

Вярвам, че макар и да не го осъзнаваме, идваме на този свят с предварително избран житейски сценарий, чрез който да научим важните за нас уроци тук и сега. Затова и поредицата събития, довели ме в света на тишината, само потвърждават това, че да съм без слух в този живот е мой избор и има за мен, както  и за всички, свързани с мен, особен смисъл.

Бях много хиперактивно дете, със спомени от едногодишна и със знания далеч над възрастта ми. Баща ми, който е бивш преподавател, се принуди да си крие книгите, тъй като за шестгодишните не се предполага да знаят сложни абревиатури и да задават твърде „учени” въпроси на масата за вечеря.

На 5 години, след лошо падане (в резултат на непокорството и прекомерното ми любопитство), се сдобих със спукан череп в областта на тила. Известно време след излизането от безсъзнание лекарският екип в болницата бе потресен, че ми нямаше нищо, тъй като зоната на удара е в областта на вегетативната нервна система и е можело да има доста зловещи последици. Лечението по онова време е било с антибиотиците пеницилин и гентамицин – нещо, което при закрита травма е абсолютно недопустимо.

Лекарска небрежност…

Гентамицинът е ототоксичен и при системно прилагане води до сериозни увреждания на слуховите нерви.

Така в първи клас вече носех слухов апарат поради намален слух,  който изчезна напълно две години по-късно. Бях на девет и една сутрин се събудих, без да мога да чуя гласа си. Първоначално си помислих, че съм загубила говора си, но майка ми, която тогава приготвяше закуската, се появи в стаята и ме попита защо крещя. Не чух и нейния глас, но веднага „разчетох” по движенията на устните ú какво ме попита. Измърморих, че съм сънувала кошмар и се натиках обратно под завивките.

Беше си кошмар наяве, но не исках нито да види сълзите ми, нито да срещам страха в очите ú. Дълго време не им казах, но родителите ми и по-малкия ми брат започнаха да се досещат. Викаха ме от другата стая, не реагирах. Изпускаха нарочно стъклени или метални предмети зад мен, не реагирах.

Накрая проведохме един откровен разговор… и започна ходенето по мъките. За тях. Традиционна медицина, врачки, баячки и какво ли не. Докато не ги помолих да ме оставят на мира и да приемат, че глухотата не е болест, която се лекува с медикаменти, а нов свят, в който трябваше да откриваме наново какво значи общуване и близост. Но в Тишината има не много, а всичко.

Завършила си масово училище в Ямбол. Как смяташ, необходимо ли е всички деца със слухови дефицити да посещават специално училище?

Бидейки „на равна нога” с деца с естествен слух, за мен бе предизвикателство да се науча да излизам от тишината, за да бъда в техния свят, както и да допускам тях в моя. Ако липсата на зрение дистанцира хората от вещите, то липсата на слух дистанцира хората от хора. Пред мен никога не е стоял въпросът да се доказвам или да се съревновавам със съучениците си по отношение на учебния материал. Стоеше обаче въпросът за комуникацията и обмена, за скъсяването на дистанцията.

Бях единственото дете без слух в цялото училище и своеобразна „атракция”. Имаше както детска жестокост, така и приятелства.

Училището е прекрасна възможност за учене на житейски уроци и самопроверки, за развиване на емоционална интелигентност и израстване отвъд границите на зримото.

В масови училища продължават обикновено децата, които са получили предварителна рехабилитация на слуха и говора в специалните училища, които в страната са само три – в София, Пловдив и Търговище. Аз не съм посещавала такова, тъй като слухозагубата ми е късна и не бе необходимо.

Насърчавам приобщаващото образование, тъй като интеграцията е възможна единствено когато има разбиране, приемане и взаимно желание. За да са налице те, трябва да се случи опознавателна среща на два свята. Не бива да се забравя, че слуховите дефицити са различни и всеки случай е индивидуален.

Дали да се посещава специално училище зависи както от родителския избор, така и от специфичните потребности и възможности на всяко дете. В живота няма универсални „рецепти за справяне”.

Най-плашещото, но и най-прекрасното е, че децата имат възможността да определят сами житейските си посоки и да се научат, че всяка помощ е просто временна патерица, докато заякнат крилата им. Различните са носители на нов тип комуникация, от която имат какво да предадат нататък.

Въпреки пълната загуба на слух, ти си дипломиран журналист – абсолютен прецедент за България. Как да мотивираме хората в неравностойно положение, че и те могат, че са равностойна част от обществото?

Всеки може, стига да иска. Вярвам, че невъзможни неща няма, има единствено неизпробвани. Изпитвах неудобство да бъда обект на специално отношение, поради което и колегите ми в университета разбраха, че съм без слух, едва на втората година от следването ми, при това съвсем случайно. Колежка ме бе повикала по име след една от почивките между лекциите, за да ми върне папка с рисунки. Не съм реагирала на повикването и първоначалният ú извод бил, че „съм се направила на тежка”. Въпреки демонстрацията, трудно ми повярва. Тъй като не се напрягах в разчитането по устни, бях активна в дискусиите по време на лекции, колегите ми – дори след като се убедиха, че наистина съм без слух – отказваха да приемат този факт. Липсата на слух в този случай не ме откъсваше от тях, и доколкото в комуникационно отношение нямахме проблеми, не смятах, че изобщо бе нужно да знаят.

Специалното отношение създава бариери, вместо да ги премахва. Пътят на мотивацията започва преди всичко с освобождаване от страховете. Истински свободните не отглеждат страхове, а ги трансформират в решимост.

Да си глух журналист у нас все още се възприема като куриоз, тъй като малцина от младите хора със слухови дефицити записват висше образование, и още по-малко – в комуникативни специалности.

Липсата на академични условия като  субтитри, презентационни екрани и мобилни устройства за транслиране на речта в текст демотивират.

В държавите, където законово е признат жестовият език, тези условия са налице и не е изненадващо, че там има юристи, лекари и всякакви специалисти със слухови и зрителни дефицити, без това да е изненадващ или любопитен факт.

България има още какво да постига в това отношение, тъй като е ратифицирала Конвенцията на ООН за правата на хората с увреждания и следва да изпълни изискуемото към хората в неравностойно положение.

Необходимо е и самите хора със специфични потребности, както и обществеността, да обръщат внимание на това, което е налично, а не на онова, което липсва.

Не на последно място е нужно и да се извадят от употреба думи като „увреждане”, „инвалид”, „глухоням”. Словото лекува и красотата му е нужно да замести грозните и неточни определения, които не свързват, а създават разделения.

Хриси, ти си пример за всички в нашето общество за това как човек може да бъде това, което иска, да вижда красивото въпреки грозотата и да бъде отворен за света. Вдъхновяваш много хора. Смяташ ли, че всеки има шанс, независимо от положението си, да бъде полезен на другите?

Достатъчно е просто да си. Има толкова космическо присъствие в само тези три букви – СЪМ.

Фотограф: Ваня Филипова

Понякога не е нужно нищо повече. Много време и много извървени пътища трябват, за да надмогнеш болката от различието, да се приемеш и да видиш себе си като част от света. А всички сме, независимо от положението си. Светът никога не може да отхвърли част от себе си, и ако е налице усещане за отхвърляне, значи приемането още не се е случило. Стоплящо е да знаеш, че вдъхновяваш хората, защото това е живото доказателство, че се случва обмен, че нещо е докоснато, погалено, прегърнато и то вече не е същото.

Често ми казват, че съм Обич. Ние от това сме направени. Радвам се, че имам дом в толкова много сърца, а когато отляво имаш място за целия свят, навсякъде си у дома.

Знаеш ли… не бих определила себе си като пример, тъй като животът на всеки предоставя уникални пътища за самооткриване. Хората не бива да са като някого, освен като себе си. Аз мога единствено да споделя опита си, и ако някой пожелае да се опре на този опит или да го ползва за да провери дали за него работят същите инструменти, чудесно. Ако не пожелае, пак чудесно. Тук всеки разполага със свободата да изразява себе си по начин, който усеща като правилен и свой. И да предава нататък опита си. Срещам наистина много „светещи” и „летящи” хора, които вярват в заедността. Тук сме, за да се научим да правим живота си и света едно по-хубаво място, независимо дали имаме или не някакви дефицити.

Вярвам, че в съ-един-е-ние можем много, и особено защото различията ни обогатяват.

 Основател си на сайта „Ние ви чуваме“, първият специализиран сайт за хора със слухова загуба в България. Кое наложи да създадеш този сайт и как се издържа той?

През 2009-та мой приятел, който се занимаваше с управление на блогове, предложи да направим такъв със специализирано съдържание. По това време бях студент в специалност „журналистика” и затова в домейна фигурира думата „репортер” (www.repporter.com). Съдържанието обаче бе малко проблематично, тъй като не познавах много хора със слухови дефицити и можех да споделя единствено собствен опит. Да споделиш себе си публично обаче изисква доста смелост – нещо, за което тогава ми липсваше готовност, затова първоначално започнах да правя съдържанието на блога с преводи от английски на материали от чуждия печат, като постепенно включих и собствени преживявания.

След седем години и над 200 статии, колегата ми прехвърли собствеността върху блога и превърнах „Ние ви чуваме” в сайт, който си има свой облик, лого и днес е достатъчно разпознаваем. Все още расте и има какво да предложи. Успя да запази обаче основната си цел – чрез информационните си функции да бъде мост между тихия и звучния свят.

С поетесата Ивелина Радионова. Снимки: Личен архив

Ползваме се с огромно доверие у нас и в чужбина, което много ме радва, защото това е, което единствено има значение. Показател за това доверие са поканите за мероприятия, на които за нас е удоволствие да бъдем, личните благодарности от хора със слухови дефицити, както и постоянно нарастващия брой на членовете на едноименната ни група във Фейсбук.

Дори на откровените плагиати не мога да се разсърдя, защото щом ни копират, значи сме си свършили качествено работата. „Ние ви чуваме” е некомерсиален сайт, не се издържа от реклами и винаги се е правел изцяло на доброволен принцип.

Екипът е от хора, всеки от които е професионалист в своята област, но безвъзмездно отдава от времето и усилията си, когато е необходимо за каузите, с които се ангажираме. Всичко е на доброволни начала – аз съм и автор на материалите, и преводач от/на английски език, и фотограф, и репортер. Правя колажите, както и рисуваните изображения за публикациите, когато липсват подходящи снимки за тях. Борис е оператор и графичен дизайнер, СЕО и техническа поддръжка на сайта. Здравко е автор на логото ни, Ани извършва техническа корекция на текстовете от английски език и превежда по слух, а Силвия е психолог, чиито съвети са от полза и за родители на деца със слухови дефицити.

Би ми се искало да имаме повече автори на текстове и публикациите ни да са по-чести. Това е единственият минус, тъй като „Ние ви чуваме” все пак е медия и следва да е съобразен с актуалността на събитията. Всичко останало е въпрос на добра организация и желание. Чувствам се благословена с толкова всеотдайни и коректни хора, с които чудесно се сработваме.

Има ли българското общество възпитание към различните? Считам, че не трябва има особено отношение, а по-скоро подаване на ръка при трудност, когато се налага, както при всеки един от нас. Ти как смяташ?

Абсолютно съм съгласна с теб. Различен не означава по-добър или по-лош, а просто друг. Наскоро имах удоволствието да бъда гост на Международна конференция по сляпо-глухота „Виж тишината, чуй тъмнината”, проведена в Пловдив. И знаеш ли, Патрик, това е изцяло нов свят! Моята област на компетенции включва предимно хората без слух, но сега за пръв път имах възможността да се срещна с хора с двойни сензорни дефицити – без слух и зрение. И видях уникални същности, които преподаваха най-важния урок по човечност.

Видях и чух хора, които се справят превъзходно с работа с компютър, спортни игри, взаимопомощ. Също и прекрасни социални педагози, водачи, преводачи. Наблюдавах демонстрации от италиански и норвежки специалисти. Прояви на воля, дух, приемане и разбиране, каквито не се срещат всеки ден. И Боже мой, каква жажда за живот, за опознаване!

Докато гледах как изписват името ми с тактил на ръката на тотално лишен от слух и зрение човек, а той разбира и се радва искрено, едва успявах да удържам сълзите си. И не заради наличието на дефицит, а заради неподправената му емоция, докосването до този нов свят на сензитивност.

Българското общество е много толерантно към различните като цяло. У хората има вроден инстинкт за подпомагане, просто е нужно то да става по правилния начин. С деликатност, зачитане на личното достойнство, с мярка и уважение. С обич. Можем го. Живеем обаче в свят на дуалности и където има красиво, има и не толкова. То обаче е просто огледалото, в което се отразява онова, което има нужда от корекции. Мъдростта е в това да го видиш и да работиш за промени, вместо да го осъждаш.

Кое  е най-наложителното, което трябва спешно да се направи за хора със специални нужди? Всички управленци се оплакват, че за да ги наредят тези неща, излиза скъпо.

 Убедена съм, че онова, което ни свързва, е сензитивността не само като отговор на всяко докосване на околния свят до нас, но и като нашето собствено умение да обменяме помежду си този опит. Хората в Тишина и хората в Тъмнина пребивават в различни светове, където има не много, а всичко. Има и какво да донесат оттам, за научат онези, които приемат слуха и зрението за даденост, че съществуват много други начини да виждаш и да чуваш. Начини, които носят нови и интересни послания, и които изграждат онези мостове на близост, толкова нужни между хората с липсващи сетива и останалите хора.

Да бъдеш без слух или зрение е вид посланичество, което има тук и сега своята мисия, и особено днес, когато се изменят много от представите за общуване, за свързаност.

Все пак трябва да започнем от някъде. Кои са мерките, които трябва да бъдат взети за да улеснят живота на хора с дефицити?

Преди всичко, наложително е да не се генерализира. Хората със специални потребности са хора като всички останали, но потребностите им са индивидуални и общият знаменател единствено води до това, че спрямо тях се употребяват грозни и уронващи достойнството им изрази като „инвалиди” (невалидни, тоест), „хора с увреждания” и др., като по този начин биват третирани като нещо излишно и непригодно.

Необходимо е да се създават условия за хората със специфични потребности да работят, да се обучават и да имат достъп до всички сфери на живота.

Фотограф: Асен Великов

По моему, нужна е цялостна ревизия на отношението, в двупосочен аспект – и на самите хора към самите себе си, и на обществеността към тях. Съществуват законодателства, които уреждат и правата на хората със специфични потребности.

Жалко е, че човещината трябва да се постановява със закони, но след като са налични, следва да бъдат спазвани. В крайна сметка силата на една нация си личи по отношението към по-слабите. Тази слабост обаче доста често е илюзорна и по-слабите са всъщност доста пъти по-силни в морално отношение.

Била си и медиен експерт на Съюза на глухите в България. С какво точно се занимаваше и защо вече не си там, където се предполага, че е средоточието на хората със слухови дефицити?

Това е много дълга тема. В СГБ бях привлечена като редактор и коректор на в.”Тишина” почти веднага след дипломирането ми, а при смяната на ръководството през 2015 бе създаден и медиен отдел – направление „Медии и връзки с обществеността”. Оглавих го като експерт медийна политика, понеже новият шеф държеше всеки да заема поста, който отговаря на компетенциите му. Като журналист аз имах такива и по европейско законодателство, медийно право и международни връзки.

Така започнах да завеждам и отдел „Международни отношения”, тъй като освен всичко останало се оказа и че единствено аз в цялата администрация имам нужните познания по английски език, за да водя дипломатическата кореспонденция с ръководствата на международни организации. Отделът официално нямаше щат и година и половина изпълнявах какви ли не дейности без никакво заплащане: превеждах цялата постъпваща документация – писма, поздравителни адреси, покани, пресрелийзи, документи и формуляри, подготвях делегати за участие в генерални асамблеи.

Когато помолих председателя на СГБ да разгледа въпроса за увеличение на работната ми заплата или да хонорува отделно тези работни ангажименти, той отказа с довода, че останалите служители „щели да надигнат вой”, и дори си позволи да третира работата ми в международния отдел като доброволчески труд, макар че в СГБ няма и никога не е имало наредба за доброволчество. Ако се „открие внезапно” такава след тези ми изказвания, не бих се учудила.

Като медиен експерт организирах събития, занимавах се с цялостната дейност по отпечатването на в. „Тишина”, както и с координация на останалите медийни звена в направлението – фейсбук страницата и сайта на съюза. Ангажирана бях и в процеса на заснемане на видеоклипове с жестирана информация, за които правех сценария и репликите, бях и режисьор, и заедно с оператора монтирахме клиповете и ги субтитрирахме. И всичко това – отново без възнаграждение.

Бях обект на доста завист, вербална и невербална агресия и дискриминации от страна на преките ми подчинени, както и някои други служители с нормален слух, които трудно работеха в екип, имаха проблеми с егото и  не понасяха, че глух човек е йерархично над тях. Самият председател обаче беше с манталитет като техният и не можех да разчитам, че с всички сигнали за нередности, жалби и заявления ще защити правата ми като служител. Той самият създаваше конфликт на интереси и двойните стандарти не му бяха чужди.

Всичко това доведе и до ескалация на негативите му до степен, че бидейки аз крайно неудобна, той реши да съкрати щата на медийния отдел, понеже нямаше други основания да ме отстрани.

Реално закри работещ, ефективен отдел и служител без служебни нарушения, който освен това е с ТЕЛК и под защита от съкращаване по чл.333 от КТ. Не ми бяха дадени поисканите по официален път основания за съкращаване и имаше нарушение на устава на организацията при вземане на решението за закриване на медийния отдел. В момента СГБ с настоящия си ръководител е подведен от мен под съдебна отговорност за груби нарушения на кодекса на труда и за дискриминация. Когато през февруари т.г. получих заповедта за освобождение, се почувствах… свободна. За мен това бе възможност да развивам потенциал там, където наистина има какво да обменяме. СГБ е институция с история, но с изключително лошо управление и за жалост с подобни практики върви към тенденцията на тотално загубване на доверие като национален представител на хората без слух. Радвам се, че вече не съм служител в тази институция. Животът продължава.

Насърчава ли българското законодателство работодателите да наемат хора в неравностойно положение на работа? По-важното е, самите тези хора имат ли желание и възможност да работят? Един нечуващ човек може да се труди в селскостопанското производство, в леката промишленост, защо не и в ITиндустрията.

Хората с ТЕЛК са с намалена работоспособност, но не са лишени от способността да извършват някакъв труд. На фона на всички реформи, държавата едва ли не бе разглеждана като някакъв цербер и робовладелец, който кара болни да работят. Всъщност не бива да се забравя, че човекът се е формирал чрез труд и реално трудът не е единствено средство за доходи, а смисъл и цел.

Хората със специални потребности са достатъчно обезсърчени от обстоятелството, че техните дефицити ги поставят в неравностойно положение спрямо всички останали и в някаква степен ги обричат единствено на получателност.

Затова заетостта за тях е по-скоро мотивация за развитие и самочувствие. И е хубаво сами да избират в коя сфера се чувстват най-работоспособни, вместо друг да определя къде им е мястото. Разбира се, изключения винаги има, както и хора, които ползват дефицита  си за оправдание да не работят.

Аз също съм кандидатствала по обяви и съм била на интервюта. Убеждавах се, че потенциалните работодатели все още са в стигмата на остарели схващания и са склонни да се втренчват в липсата на възможност да говориш по телефон, отколкото в доказаните ти компетенции и опитности. И това изглежда толкова нелогично на фона на технологиите, които днес предоставят възможности за комуникации, които дори не изискват да разговаряш.

За мен отказите са индикация, че не там трябва да се случва обменът и не са мястото, където ще се получи заедност в името на нещо добро. Очевидно е, че и в работодателските среди все още се наблюдава липса на готовност да приемеш различието, да му гласуваш доверие. Доколкото се наблюдава някаква готовност, засега тя е предимно теоретична. Да се случва и на практика е все още пожелателно. Предстои да се расте и в тази посока.

Повечето от хората със специфични потребности са развили умения и компетенции въпреки наличието на физически или сензорен дефицит, и се справят не по-малко успешно. Така че не бива да им се отнема възможността да извършват тези компетенции и е радващо, че се насърчава и социалното предприемачество за хора с дефицити. В сферата на информационните технологии вече има реализирани хора без слух, които буквално са факири в областта. Един от тях дори разработи уникално по рода си и единствено за България мобилно приложение с компютърна анимация за образователните нужди на деца със слухови затруднения. Много ме радват хора, които използват времето си градивно и съзидателно, те са съ-творци и нагледен пример, че човешкият дух и креативност нямат граници.

Как могат по-лесно да бъдат интегрирани хората в неравностойно положение  в работния процес?

Ще посоча пример от моята практика, тъй като – както бе казал Хенри Дейвид Торо, човек е склонен да говори от първо лице, но със същата лекота би разказвал за някой друг, ако го познава толкова добре, както себе си.

Малко преди дипломирането ми като журналист, започнах работа в стоматологичен кабинет като дентален асистент. Имах единствено опита си като зъботехник  и никакъв – като стоматологична сестра. Въпреки това кандидатствах и на събеседването със стоматолога той ми заяви, че адмирира смелостта ми да опитам в по-комуникативна област. И тъй като всеки опит се изгражда, ще ми предостави възможността да проверя лично за себе си дали ще се справя или не на такова работно място.

За пръв път срещах толкова иновативно мислещ работодател и веднага усетих, че съм на правилното място. В рамките само на ден се наложи да усвоя всички познания за това как се води регистър на пациентите с латински названия, какви разтвори се използват, инструментариум и техника. Стоматологът работеше с маска, но това не е представлявало комуникационен проблем. Инструментариумът бе близък до зъботехническия, а процедурите не бяха безкрайно много. Преди да дойде пациентът, провеждахме инструктаж каква е интервенцията и аз вече знаех при всяка от тях какви инструменти и в какъв ред се използват. След това бе нужно единствен път докторът да свали маската си – обикновено в началото, за да помоли за упойката, приготвена от мен предварително. Оттам нататък бе лесно и пациентите дори не разбираха, че асистентът на доктора е без слух.

Получавах дори благодарствени мейли от пациенти – с признания, че на моите грижи дължат преборването на страховете си на стола. Няма невъзможни неща.

Снимка: Личен архив

Облекчаващо би било за хората със слухови затруднения да им се осигури необходимата среда и условия. Всеки от случаите е индивидуален и е необходимо да има преди всичко желание за съвместна работа, едва след това могат да се изработят и индивидуални подходи в зависимост от характера на самата работа.

Наскоро четох интервю на зам. министъра на труда и социалната политика Султанка Петрова, в което тя сподели, че ТЕЛК стана бизнес, масово хората си вадят фалшиви документи за инвалидност. Как може да спре тази порочна практика според теб?

 Реално погледнато, тя не би могла да спре, и отговорът е в думата „порочна”. Порокът е онтологично явление и в каквато и сфера да се наблюдава, той е израз на дуалността, в която живеем. Докато има честни хора, ще има и нечестни. Хората със специфични потребности, които са осъзнали смисъла на това да ги имат, са приели себе си и не се чувстват увредени, не си задават въпроса защо на тях се е случило, нито се изживяват като жертви на съдбовна несправедливост.

Затова е цинично, че някой би пожелал да се води „човек с увреждане”, за да получава дивиденти от състояние, в което реално пребиваващите не биха желали да бъдат.

Има и хора, които са с дефицити, но умишлено си ги утежняват със същата цел. И това е особено тъжно, тъй като месечната финансова помощ според групата инвалидност е нищожна сума, недостатъчна дори за покриване на житейски или медицински нужди.Където са намесени финанси обаче, за съжаление често са налице и морални девиации.

Имах и много ползотворна среща през м. Май т.г. с д-р Петрова, по време на която получих уверението ú, че вече е прието условието за срока на удостоверяване. Така на хората с необратими физически и сензорни дефицити няма да се налага да ги освидетелстват през три години и ще остават с пожизнени ТЕЛК решения.

В Холандия, около новините в 20.00 часа, често има кратки клипчета, 30 секунди информация от социалното министерство как ние като общество можем да помогнем на хората в неравностойно положение. В момента, например, тече една кампания за подпомагане на хора с Алцхаймер и как да направим така, че животът на болния да стане по-лесен и приятен, ако имаме такъв случай до нас. Малки неща, но са от голямо значение. Ако в България има подобна информация, би ли помогнало това и не ли е за това националната телевизия?

Живеем в интересни времена и много неща се променят. Все по-често чувам изказвания на хора, че не гледат телевизия. И наистина, телевизията днес не е това, което бе, и от посланик се превърна в място, където всички говорят и никой никого не слуша. Но телевизията днес все още е масовото средство, чрез което новините достигат до всеки дом. Много зависи обаче какви новини.

Нужна е промяна на парадигмата, че лошата новина е приоритетната новина. Затова доверието стана масов дефицит, а вниманието – почти нулево. Краткостта е вариант за задържане на вниманието в тези условия на нечуваемост, и подобни информационни емисии биха били от полза на широката общественост да се запознава постепенно с приобщаването и правилната комуникация с хора със сензорни и двигателни увреждания.

От друга страна, за самите хора без слух е проблематичен достъпът до новини и предавания.

„Ние ви чуваме” през 2009 и 2010 година имаше отворен диалог с БНТ и СЕМ по темата за субтитрирането в реално време. Субтитрирането обаче, според отговора на СЕМ, е въпрос на бюджет и добра воля и е по-скоро пожелателно, отколкото задължително за съответните телевизии да го правят за аудиторията си със слухови затруднения.

Едно е ясно – когато има взаимно желание за промяна, ще се появят и начините тя да се случи. Всеки човек, с дефицит или не, опознава света по свой начин, и всеки от тези начини е уникален и интересен.

Прекрасно е да се случва споделяне на тези светоусещания. И няма никакво място за страхове. Само за обич и разбиране.