Категория: Журналистика

Даниела Пенкова: „Революцията няма да бъде излъчена“

Posted on Author Патрик СмитьойсCategories Журналистика, Общество
  • Да се върнем към обществено управление на природните ресурси и най-важните сектори на икономиката
  • Да променим данъчната система по примера на развитите страни към прогресивни данъци върху доходите, гъвкаво ДДС и общо намаляване на дела на косвените данъци
  • Да се борим за законодателство, предвиждащо защита на работниците и търсене на отговорност от некоректните работодатели
  • Да се създаде държавна програма за подпомагане на работническите кооперативи

Проблемите в България не са наш патент. Тоест, повечето от тях не са. И както проблемите са еднакви на много места, така и решенията за тях. За това няма активист в държавата с по-голямо КПД от Даниела Пенкова от Варна, създател на сайта  www.dokumentalni.com

Заедно с нейния партньор и няколко доброволци превеждат документални филми от цял свят за тематики, които касаят и България: социални проблеми, корупция, разсипване на природните ресурси… Списъкът е дълъг. Благодарение на доброволните преводачи, всички тези филми стават достъпни за българите, които не владеят английски, руски, италиански или немски езици. Хората да се припознават в темата и да вземат нещата в свои ръце. Да действат. Реално протестите срещу шистовия газ набра сила от един филм, който Даниела преведе и пусна в социалните мрежи.

Пътувах до Варна да се запозная с тази забележителна жена и вече от няколко дни се възхищавам на това, как един борбен човек, без никакви ресурси и без особени, извънземни сили може да повлияе толкова силно на общественото мнение по всякакви за България важни теми.

Отново се утвърди факта, че информацията е най-силното оръжие за промяна и се радвам, че няма нужда да откриваме топлата вода. 99% от това, което трябва да знаем, някой друг вече го е измислил. Стига само да го обясним на език, достъпен за всеки и да популяризираме идеята в социалните медии. Щеше да е чудесно националните телевизии да излъчат тези филми, но за съжаление те много рядко пускат нещо, което е против интереса на олигарсите…

Обсъждайки с Дани проекта им, стана ми ясно, че тя и нейните колеги работят по него през нощта или през уикенда, защото нямат спонсори или реклами. Мечтата й е, да може да работи само по сайта и той да остане независим. Нужни са пари за това – 1500 лева на месец, минимален доход за двама преводачи. 1500 лева, за да може цяла България да види най-ценните документални филми на света. Само 1500 лева… Мечтаят да намерят 15 спонсора за по 100 лева на месец, но до сега им било трудно да ги срещнат. Не мога да повярвам. Аз се включвам за една година – 12 вноски по 100 лева. Приятели мои?

Патрик Смитьойс.

Родена в София през 1975 г., в началото на 90-те заминава за Италия, където дълги години е успешен предприемач и работодател. Икономическата криза през 2008 г. я принуждава да затвори фирмата си, което се превръща в повратната точка на живота й. След труден период, открива утеха в документалистиката на социална тематика, която й помага да види света по нов начин. Тогава започва да прави български субтитри на филмите, които намира за особено ценни, а скоро след това създава сайта dokumentalni.com. В желанието си да опознае в дълбочина структурата и икономическата логика на днешното общество, записва и завършва икономика във Флорентинския университет, след което се прибира в България.

Понастоящем е преводач на свободна практика, автор на икономически анализи в български и чуждестранни медии, и лектор на международни конференции на социални, политически и икономически тематики. Член е на Сдружение „Солидарна България” и Автономен работнически синдикат. Не е членувала в политически партии.

Живее във Варна и като активист участва в множество инициативи за опазване на околната среда и в защита на правата на работниците. Сайтът dokumentalni.com продължава да бъде за нея страст, мисия и призвание.

Ударихте бингото с филма “Газланд”, преведен от английски език за шистовия газ в Добруджа. Тогава стана ясно окончателно, че вашата инициатива може да има  силен ефект. А преди това, имаше ли ваши филми, събудили обществения интерес по един или друг начин?

Когато през 2011 г. представихме „Газланд”, вече имахме в колекцията си около 140 преведени документални филма, повечето от които посветени на екологични и икономически проблеми. Макар и да описваха опита на други държави, те засягаха директно или косвено България. Трябва да призная, че до онзи момент никой от тях не беше предизвиквал подобен масов интерес, въпреки че различни групи активисти вече използваха наши материали, за да привлекат съмишленици към своите каузи. Сред тях можем да припомним филмите, посветени на разпространението на генно-модифицираните организми  –  една друга гореща тема, която също се увенча с известен успех.

Харесва ни да си мислим, че всички български активисти могат да намерят в нашия сайт филми, които да им бъдат полезни. Затова се стремим да покрием възможно повече наболели социални проблематики.

Вода за продан / Water Makes Money (2010). Филмът разглежда често катастрофалните последици от приватизацията на водата – благо, върху което частните компании спекулират или искат да спекулират.

Наистина ли Добруджа щеше да стане призрак върху опустошена земя? Нали вадят газът докато фермерите орат и сеят?

За съжаление ефектите от технологиите, използвани за добив на газ от шистови формации, са пагубни за околната среда.  Те могат да бъдат видяни от зрителите в множеството филми, които преведохме по темата.

Технологията „фракинг” изисква употребата на огромно количество вода, примесена с множество канцерогенни химикали, и оставя след себе си хвостохранилища, които са твърде скъпи и почти невъзможни за обезопасяване обекти. Добруджа действително рискуваше да се превърне в призрачна земя, подобно на множеството райони, станали жертва на подобен род „иновации”. Христоматиен пример е Тексас, откъдето започна треската за шистовия газ.

Налага се да превеждаме документални филми по важни теми за българите като шистов газ, ГМО, концесии на мини и вода. Защо нямаме филми от български автори по тези теми?

Това е може би най-големият проблем в момента. Докато на запад се наблюдава засилване на продукцията на документалистиката, засягаща сериозните икономически и социални проблеми, страните от Източна Европа сериозно изостават в това отношение. Не само в България, но и в другите държави от бившия социалистически блок почти няма автори, посветили се на тези тематики.

Лично за мен този факт е много болезнен, тъй като точно нашите държави най-силно страдат от ефектите на неконтролируемата икономическа система. Виждам две основни причини да не откриваме български автори в този конкретен диапазон на документалистиката.

На първо място, младите автори днес произхождат от една образователна система, която не се опитва да развива критичното мислене, а по-скоро предоставя готови отговори. Повечето от тях напълно оправдават икономическата система, в която живеем и която е основната причина за развитието на корупционни практики и търсенето на печалба за сметка на околната среда, клиентите, работниците и населението като цяло.

Втората причина е, че дори и някой автор да има мисленето и способностите да направи сериозен анализ на даден социален проблем, често се сблъсква с непреодолими финансови затруднения. Ако авторът не разполага с лични средства, за да реализира проекта си, трудно би намерил спонсори, тъй като често хората с финансови възможности са точно онези, които печелят от практиките, създаващи екологични и социални проблеми. А държавата не предоставя финансова помощ на независимите автори.

Има ли цензура в медиите срещу преведените от вас документални филми?

Не зная дали „цензура” е подходящата дума, но е факт, че филмите, които превеждаме, не представляват интерес за нашите телевизии. Тематиките, които засягаме, често са в разрез със защитаваните от тях идеи.

Днес няма дори една телевизия в България, като в това число включвам и държавната БНТ, която да се проявява като коректив  на политиците. Медиите се явяват по-скоро защитници на  интересите на една или друга икономическа сила и когато по случайност излъчват „критични” репортажи обикновено всъщност става въпрос за битка между различните олигархични кръгове.

Филмите, които ние представяме, критикуват самата структура на икономическата система, която по необходимост поражда подобни отрицателни герои –  дори и един от тях да бъде премахнат от сцената, веднага мястото му бива заето от някой друг. Но няма да чуете подобна теза в българския ефир, където системата се  приема за перфектна и се критикуват единствено някакви по случайност появили се „гнили ябълки”, сякаш елиминирайки тях е възможно всичко да тръгне по мед и масло. Затова нашите филми в известна степен са неудобни за националните ни медии.

Имаме ли национална телевизия? 

Отдавна БНТ прилича на частна, а не на обществена телевизия. Буквално не засяга главните проблеми на България като бедността, неравенството и разграбването на обществените ресурси. Експертите, които кани в предаванията си, са лобисти или про-правителствено настроени, затова трудно можем да очакваме сериозна критика на действителността. Както често обичам да казвам, дайте ми управлението на една национална телевизия, и до две години в България ще започне революция. БНТ се е отказала от ролята си на коректив на управлението. За съжаление, не можем да разчитаме на нея да подкрепи и излъчи „революцията”, както се казва в  заглавието на един от нашите филми.

Всеки българин се е затворил да си решава битовите проблеми,  заключва се  в домашните мъчнотии. Ние като идеалисти си мислим, че хората се интересуват от шистов газ или обезлесяването. От срещи с хора от улицата, установих, че на  2/3 от българите на вратата чука  ЧСИ или има болен роднина в болница и не може да се оправи със сметките и корупцията там.

Това вълнува обикновения човек и той няма капацитет за допълнителна информация, касаеща  мините или водите ни. Как да стигнем до хората с тези по-глобални, но съществени за България проблеми?

Този въпрос ме вълнува отдавна. Не е лесно да се занимаваш с екологични и общочовешки каузи, когато ежедневно си принуден да се справяш със сериозни лични проблеми, били те финансови, здравословни или семейни. Когато по цял ден се бориш за съществуването си, нямаш нито време, нито желание да се информираш по теми, които ти се струват далечни и предпочиташ вечер да седнеш пред телевизора и да не мислиш за нищо.

Затова смятам, че точно националният ефир има възможността и е отговорен да поднася повече и по-подробна информация за обществено значимите проблеми. Просто не виждам друг по-лесен достъп до информация, още повече, че у нас голяма част от населението вече дори не може да си позволи редовно да купува вестници. По мое мнение, националните медии обаче не изпълняват подобаващо тази основна своя функция. Например, колко сериозни журналистически разследвания са направени относно частните съдебни изпълнители? Представят се единствено някои абсурдни случаи, излъчени най-вече в опит да се привлече зрителски интерес, но анализи на феномена няма.

Има ли случай да се излъчили от вас преведен филм в национален ефир?

Случвало се е няколко пъти да използват субтитри от сайта. За съжаление, до момента в национален ефир са излъчени не повече от 10 филма, което действително е твърде малко. Ще отбележа, че никога не сме искали, нито получавали заплащане от телевизиите за преводите, които реализираме. Нашата цел е единствено филмите да бъдат гледани от повече хора.

Бих искала да отбележа и един много хубав опит с регионалната телевизия Стара Загора. Всяка сряда от 19 ч. в предаването „Блогът на Мавракис” водещият Йоргос Мавракис дава трибуна на различни български активисти и често излъчва наши филми, включително лекциите на американския икономист проф. Ричард Улф. Но Йоргос може да се похвали с пълна независимост спрямо собствениците на телевизията, които са му дали възможност сам да подбира темите, които представя в предаването си, и да изразява свободно своята лична позиция. Не зная дали изобщо другите телевизии предоставят подобна свобода на словото на водещите.

Ясно е, че най-много разчитате на интернет и социалните медии. При положение, че те са препълнени с информация, да привлечеш вниманието е все по-трудно. Според теб, какъв е правилният начин, важният като тема за българския народ филм да гръмне в медийното пространство?

От особена важност е темата да е разработена добре, което зависи основно от таланта на авторите на филма и от начина, по който са решили да поднесат информацията. Сериозните теми могат да бъдат представени с ирония и хумор, което безспорно е оригинален начин да се привлече вниманието на зрителите.

Според моите наблюдения, по-голям шанс да се превърнат в хит имат кратките клипове, затова е добре важните филми да бъдат представяни от интересни трейлъри. Макар да съм критично настроена към целите на политикономическата ни система, смятам, че има от какво да се поучим относно използваните от нея методи. Рекламата винаги е била силно оръжие, което бихме могли да използваме в интерес на гражданите, вместо в техен ущърб.

Как може да накараш обикновения човек, който никога няма да отвори вашия линк, да го направи?

Ние работим винаги с мисълта за обикновения човек. Смятам, че точно той е зрителят, до когото трябва да достигнем. Ако той разбере принципите, които създават и подклаждат определен социален проблем, би могъл да реагира и да намери решение.

Знанието дава на хората инструменти, за да се борят, дава им сила и самочувствие и ги превръща в незаобиколим фактор за развитието на историята. Аз самата се считам за обикновен човек и смятам, че след като моят собствен интерес е бил възбуден от определена тема, то и за всеки друг човек тази тема би била интересна. И за да отговоря малко по-конкретно на въпроса, просто се опитваме да представяме филмите с кратко и грабващо описание.

Оттук нататък всичко зависи от разпространението на линка, което често се прави от феновете на сайта, на които няма да се уморя да благодаря за тази им дейност. В крайна сметка, много по-лесно е да отвориш един линк, ако ти го препоръча приятел.

С какво по принцип си изкарваш хляба? Има ли бизнес модел dokumentalni.com? Колко време ви  трябва да преведете един филм?

Основно се издържам с работата си като преводач на свободна практика, а понякога пиша и статии на икономическа тематика за наши и чужди медии.

Dokumentalni.com се роди малко на шега. Идеята в началото беше да приютява субтитрите на филмите, които превеждахме в свободното си време, за да може българската публика да има достъп до социално значимото документално кино, което, както вече подчертахме, е почти невъзможно да бъде видяно по националните медии и в кинозалите. Дори не разбрахме как стана така, че вече разполагаме с 500 превода, което представлява една изключително богата колекция от филми на тази толкова специфична тематика. Оказа се, че в момента имаме около 50 хиляди единични посещения на сайта, което ни накара да се замислим върху възможността да изградим „бизнес модел” и да увеличим броя на материалите, които предлагаме.

Даниела с колегата Илиян Станчев. Фотограф: Ивелина Чолакова

Днес по превода на един филм работим около седмица и дори повече, тъй като го правим в свободното си време. Стараем се да поддържаме ритъм от един превод седмично, който обикновено публикуваме в събота или неделя. Поради огромния интерес, който проявяват нашите фенове, сега искаме да се посветим изцяло на сайта и да утроим публикуваните материали.

За целта регистрирахме фондация с нестопанска цел, която банално нарекохме „Документални” и която ще ни позволи да набираме спонсори и да търсим финансова стабилност. Освен това чрез фондацията ще имаме възможност да работим съвместно с други международни организации, които разполагат с интересни документални филми в архивите си и сега ще могат да ни ги предоставят за превод и разпространение. Надявам се скоро това любимо хоби да се превърне в ежедневна и пълноценна работа.

Може би е добра идея да направите нещо съвместно с националните телевизии. Вие имате познание – изгледали сте толкова филми по темата и сте много по-подготвени от един репортер. Направете нещо заедно с тях, използвайки материала от чужбина в комбинация с кадри от България. Тогава посланието става още по-силно. Хората да видят, че проблемът действително касае нас. Водили ли сте такива разговори?

Тази идея е прекрасна и много бихме искали да помагаме по всякакъв възможен начин. Наистина разполагаме с множество материали по всякакви наболели социални проблеми и бихме могли да се включим в съвместни проекти със знания и опит. С удоволствие бихме работили и с телевизии, разбира се, стига да го поискат. За съжаление, обаче, досега не е проявяван подобен интерес от тяхна страна.

Пък ако те нямат интерес, защо не го правите вие? Имам предвид ваши кадри или ваш коментар за българския проблем около силен тематичен филм от чужбина?

В момента се опитваме да привлечем вниманието на зрителите като в описанието правим аналог между показаното във филма и българската действителност. Наистина, един кратък клип би имал много по-силен ефект върху публиката от писания текст. Затова си струва да се помисли върху тази твоя идея. Вероятно коментарът е по-лесен за реализация, ще опитаме.

Вече сте превели 500 филма.  Има ли още за превод? От какви езици превеждате?

Филмите, които засягат нашите теми, са хиляди и с всяка година се засилва тенденцията да се продуцира документалистика на социална тематика. Само в момента има над 100 филма, които вече сме гледали и бихме искали да преведем. Превеждаме предимно от английски език, но работим освен това с италиански, руски, немски и други езици. Имаме връзка с преводачи от всякакви езици.

Живяла си в западно общество, учила си в Италия. Имаме ли нужда от „социално ангажиращи“ музиканти каквито ги има там?

Действително, в Италия най-оценяваните и популярни музиканти са социално ангажирани, например Джованоти, Васко Роси, Де Андре, Капареца, Банда Басоти, 99Посе и много други. Специално младите обожават протестната музика, която от своя страна формира критичното им мислене и оттам, социалната ангажираност на младежите. Тъй като специално създаването на музика е много по-евтино за авторите, отколкото реализацията на един филмов проект например, за мен представлява необяснима мистерия фактът, че в България почти напълно липсват такива музиканти.

Подобна музика със сигурност би набрала множество последователи сред публиката, която неизменно търси изразител на собствените си мисли чрез изкуството. За съжаление в тази ниша откриваме единствено ъндърграунд изпълнители, които трудно се вписват в разбирането за мелодичност на широката публика, макар че текстовете им са безспорно ценни. Но те си остават маргинални автори и сякаш им харесва да бъдат такива. Аз обаче продължавам да очаквам появата на някоя поп/рок група, която най-сетне да обедини мелодичната музика с критиката към обществените недъзи. Определено имаме нужда от това.

 Откъде е този хъс и тази енергия? Защо просто не се разхождаш по крайбрежието спокойно, неангажирана с трудностите на обществото? От инат ли е? Защото повечето си мислим, че сме безсилни.

За мен водещият елемент е страстта към това, което правя, примесена с безкрайното удовлетворение от усещането, че съм направила нещо ценно за себе си и за другите. Дори когато гледам морето, ясно осъзнавам, че човечеството го унищожава и искам да направя нещо, макар и малко, за да предотвратя това. Чувствам, че съм открила мисията на живота си. Или по-скоро, тя откри мен.

Фотограф: Ивелина Чолакова

Коя е новата тема, която сте захапали?

Новата ни тема всъщност до известна степен е стара. Отново искаме да повдигнем въпроса с управлението на обществените ресурси от страна на частни компании.

Приватизацията, концесиите и публично-частните партньорства са различни методи, чрез които се прехвърля публичната собственост към фирми, чиято цел е единствено увеличаването на печалбата в интерес на собствениците. От години се опитваме да привлечем вниманието към добивната индустрия и предизвиканите от нея проблеми с околната среда.

Сега решихме да преминем към една друга гореща тема, за която в България се говори рядко – управлението на водните ресурси.

В последните години светът се изправи пред водна криза, резултат от климатичните промени и свързаните с тях засушавания. Водоносният слой започва да се изчерпва и не малко анализатори прогнозират черни сценарии за „войни за вода”.

След опита с приватизациите и публично-частните партньорства, множество западни държави се завръщат към общественото управление на водата. По този повод представихме наскоро френско-германския филм на телевизия АРТЕ „Вода за продан”.

Проблемът засяга отблизо България и особено столицата, където „Софийска вода” беше приватизирана от френската компания „Веолия”. Темата е сериозна и дълга, тъй като засяга не само водата, но и например преразпределението на енергията. Надяваме се България да се възползва от положителния опит на другите държави и скоро да се насочи към необходимите стъпки за ренационализация на основните ресурси. Ние ще продължаваме да превеждаме материали по темата.

Да го направим заедно?

Разбира се, би било прекрасно! Бих искала да ти благодаря за всичко, което правиш за България и нейните хора. Посланията на твоите филми са много силни и вече оставиха свой отпечатък в историята. Например, смятам, че резултатът от референдума в Трън се дължи и на твоите усилия. Искрено вярвам, че когато се изправяме пред сериозни проблеми, е необходимо да търсим и създаваме съмишленици. Само чрез общи усилия можем да се справим със силните на деня, а „ЗАЕДНО” е любимата ми дума.

 

 

 

Иво Сиромахов: Когато човек е на власт, е склонен да оглупява

Posted on Author Патрик СмитьойсCategories Журналистика, Общество
Визията на Иво Сиромахов

  • Пряка демокрация – референдуми по всички важни за обществото въпроси.
  • Мажоритарна избирателна система – гражданите да избират народните си представители, а не партийните мафии.
  • Намаляване наполовина на целия административен апарат – два пъти по-малко депутати, два пъти по-малко държавни и общински чиновници.
  • Електронно гласуване – всички български граждани трябва да имат достъп до избирателния процес, независимо къде се намират.

Много хора в България мечтаят да променят системата, но малко от тях имат средствата да го направят. Деветдесет процента от негативните коментари, които ще получа след публикацията на това интервю, се дължат  именно на това.

Иво Сиромахов – баща, писател, сценарист, журналист, телевизионен водещ, активист, бунтар и вече с единият крак в политиката.

CV-то му е дълго, но същественото е, че и той разбра – като всеки друг, на когото му пука за моралния фалит на България – единствените лостове за промяната са в Народното събрание. В държава, в която гражданската активност е синоним на действия на само 5000 човека от цялата страна, които в една или друга  конфигурация в понеделник се борят за спасяването на Пирин, във  вторник за справедливо здравеопазване, в сряда против корупцията и в четвъртък за съдебната реформа, всеки друг има основателна причина да не е толкова “активен”. Много от моите приятели не искат да го чуват, но гражданската активност в България е мираж.

Другата лъжа е, че големите събития се състоят от много последователни малки стъпки. Има ли по-добър пример, че това не е точно така от самия Иво и неговия сиамски брат близнак Слави? Опитали са по всякакъв възможен начин. С интелигенти въпроси, после с критика, с протести, митинги, концерти и накрая най-големия референдум в историята на България, но все с главата в стената. Били са пренебрегнати, даже плюти и най-срамното – тотално игнорирани от повечето техни колеги от други медии.

Със сигурност мислите, че вашите идеи не съвпаднат изцяло с тези на Иво. Неизбежно е. Но докато държавната машина работи на пълни обороти да се мразим и да ни скарват, помислете си за една минута. Може би по-съществената каузата на Иво е тази, като на всички нас и тя не е толкова сложна. Просто да живеем в една България, в която всеки има право да живее един достоен живот.

Иво, при положение, че в България вече всички „парле ву франсе“ – пожелавам ти Bon Voyage!

Патрик Смитьойс.

В няколко реда

Иво Сиромахов е роден през 1971 г. в град София. Завършва театрална режисура в НАТФИЗ. От 2000 г. е отговорен сценарист в “Шоуто на Слави”.

Автор е на 19 книги и 9 театрални пиеси.

Много сте актуални в момента с новия политически проект, но нека започнем с нещо друго. Един общ познат ми подари една твоя книжка с детски приказки. Без да те лаская, през вечер четем от нея с моите дъщери, има много истини в тях. Каква ти беше идеята за да пишеш и детски приказки? Едва ли да убиваш времето, имаш достатъчно ангажименти.

Аз преди всичко съм пишещ човек. Писането ми доставя удоволствие, което не мога да сравня с нищо друго. Когато пиша, съм напълно свободен от всякакви условности, от всякакви рамки и правила. В телевизията все пак има някакви ограничения – зависим си от техническите възможности, от пространството, от парите, с които разполагаш. А когато пишеш, всичко зависи само от теб – можеш да стигнеш дотам, докъдето стига фантазията ти.

Писал съм разкази, романи, пиеси. Сега ми харесва да пиша приказки, защото синовете ми пораснаха и ми липсва детството им.

Гостувал съм при вас на Шоуто един път. Бях много впечатлен от перфектната организация и професионализма. От къде енергията и вдъхновението за толкова много години Славишоу?

Те са свързани. Ако енергията и вдъхновението не са организирани, ще се получи просто един вдъхновен, енергичен хаос. Нашата професия е много отговорна, защото всяка вечер трябва да произведем продукт, който достига до над 1 милион зрители. И не можем да си позволим никакви компромиси. Не сме хора, които ще кажат: “абе, защо да си даваме зор, то може и така…”. Просто обичаме работата си и това ни мотивира да я вършим по най-добрия начин.

Колко години станаха? Преди беше „Каналето”, „Ку-ку” и какво ли още не.

Аз съм в екипа от 2000 г. – времето на “Хъшове”. Но имам колеги, които са още от “Ку-ку”. Доста хора са идвали за малко и са си отивали, но основното ядро е непроменено. Когато правиш нещо толкова дълго време и публиката продължава да те следва, това може би означава, че се справяш добре.

Във всяко едно начинание ли сте сиамски близнаци със Слави? Не го познавам лично, но ми се струва, че работата с него не винаги е лесна, камо ли да си му сиамски близнак. Явно намерихте работеща формула. Каква е тя?

Метафората за сиамските близнаци е остроумна, но не е вярна. Ние сме много различни като характер, като темперамент, като светоглед. Всеки ден спорим, понякога на висок тон, но в крайна сметка вземаме онова решение, което смятаме, че е най-полезно за общата ни цел.

Със Слави се работи лесно, защото той е абсолютен професионалист и поставя работата над всичко. И ако я вършиш добре, няма как да имаш проблеми.

Като водещ в “Шоуто на Слави”. Снимка Личен архив

Ти си бил свидетел или по-скоро наблюдател на развитието на нашето общество за последните 20 години. Всички ключови лица са били на вашия диван, знаеш ли тези важни за обществото хора как са се развили през времето? Ставаме ли по-добри, по-интелигентни, по-конкурентноспособни, ако щеш? По-склонни ли сме вече да работим заедно? Има ли основание за оптимизъм или не?

Основания за оптимизъм няма, но няма основания и за песимизъм. Ако погледнем спокойно и рационално на социалните процеси, ще видим че развитието на българското общество не се различава кой знае колко от развитието на другите западни общества.

Навсякъде има криза на морала, навсякъде има проблем с нарастващата пропаст между бедните и богатите, навсякъде има огромно недоверие към политиците. Това доведе до Брекзит във Великобритания и до избора на Тръмп в Щатите.

Българите не сме по-лоши от германците, холандците или британците. Не сме с по-малко качества. Доказват го нашите сънародници, които отиват да работят навън и стават изключително успешни.

Проблемът в България е изцяло политически. Политическата мафия, която си подхвърля властта като парцалена топка, е единствената причина за корупцията, бедността, липсата на справедливост. Мислят си, че са безсмъртни и ще управляват вечно. Но и комунистите навремето вярваха, че комунизмът ще е вечен.

Когато човек е на власт, е склонен да оглупява.

 Половин България ви обича, другата половина не иска да чуе за вас. Сто процента доволни няма никъде, на какво се дължи това? Защо е толкова раздвоено мнението за Шоуто, за теб и за Слави?

Такъв е българският манталитет. Българите мразят чуждия успех. В Съединените щати успелите хора са изключително уважавани, родителите ги дават за пример на децата си. Тук е обратното. За всеки успял човек ще чуеш отвратителни неща. И за Григор Димитров, и за Димитър Бербатов, и за професор Александър Чирков.

Причините за това са завистта и мързелът. Мързеливият човек отказва да полага усилия да се самоусъвършенства и заради мързела си живее мизерно. Но обвинява за мизерията си успелите хора. Според него те непременно са постигнали успеха си по нечестен път.

От друга страна, ако много хора те мразят, това е сигурен знак, че си успял. Лузърите никой не ги мрази.

С Краси Радков на снимки на ситкома “Къде е батко”. Снимка: Личен архив

Вашия референдум имаше невероятен успех. Няма спор, че е важно всички да гласуват. Но защо смятате, че мажоритарният вот е по-добрият варианти какво би променил той?

Българските избиратели искат сами да назначават народните представители. А сега този избор се извършва от партийните лидери. Това е причината в парламента да влизат толкова много негодници. Ние говорим за предимствата на мажоритарната система от десет години. По тази система българите вече 27 години си избират кметове, и фактите показват, че кметовете са много по-почтени, честни и кадърни от депутатите. Е, има и изключения, разбира се. Сигурно бихте ми посочили двама или трима корумпирани кметове, но срещу тях аз бих ви посочил 200 корумпирани депутати. Резултатите от референдума бяха категорични – над 60 процента от българските избиратели искат мажоритарна система.

 Вие събрахте огромен брой подписи за свикване на референдума. Кои бяха най-активните съмишленици и беше ли трудно да ги намериш и мотивираш?

 Не сме карали никого да се включва. Просто хората прегърнаха каузата и я приеха за своя. Това не е “Референдумът на Слави”, както го наричаха жълтите медии. Това е референдумът на стотици хиляди доброволци, на седемстотин хиляди граждани, които участваха в подписката и на 3 милиона и половина българи, които гласуваха.

Всъщност, каква беше най-важната мотивация за вашите съмишленици за да се включат толкова всеотдайно?

Не сме мотивирали никого. Не сме казвали: Елате, подкрепете ни. Но се оказа, че на хората им е писнало. Искат промяна. И в крайна сметка ще я получат, това е вън от съмнение.

Фотограф: Ивелина Чолакова

Гледайки назад, имаше ли друг начин да се използва огромната енергия покрай референдума за да наложите резултатите да бъдат приети от парламента?

Ние действаме според законите. Може да са лоши закони, но са закони. Извървяхме целия път така, както е записано в Конституцията и закона за референдумите. Дадохме Централната избирателна комисия на съд, за това че се опита да направи държавен преврат, като наруши закона и отказа да брои невалидните бюлетини. Но съдът оправда нарушителите на закона. Не сме и очаквали друго решение – знаем как работят българските съдилища. Но бяхме длъжни да опитаме всички средства, предвидени в закона.

Протестите бързо отшумяха. Какво си научил от цялото мероприятие от гледна точка на готовността на хората да довършат мисията до края? Къде по-пътя се разпада ентусиазмът?

Да, на протеста ни пред парламента излязоха малко хора, но това не означава, че онези 3 милиона и половина българи, които гласуваха на референдума, вече са забравили за какво са гласували.

Недоволство има много в обществото. Това е ясно. Водата кипи. И това е ясно на всички, само че още не знаем накъде ще избие цялото това налягане. Въпросът е, какво може да накара всичките Българи още един последен път да повярват в нещо за да излязат на протест и активно да участват в тези промени. Ти какво мислиш по този въпрос?

Мисля, че всяко търпение има граници. Сега обществото изглежда спокойно, но това е привидно спокойствие. Нужен е само някакъв повод, за да избухне гражданското недоволство.

Аз нямам съмнение, че нещата ще се променят. Българите вече свободно пътуват по света, виждат как са уредени обществените взаимоотношения в другите държави, и трупат гняв, че тук не е така.

Много ме зарадва, когато говорихме по-рано и ти ми спомена, че сте пътували из страната за различни каузи и сте имали много разговори със студенти. Каза, че студентът днес е несравним с този преди 15 или 20 години в положителния смисъл. Всички мислим, че образованието в България куца, но явно не е съвсем така. На какво се дължи тази промяна и мислиш ли, че студентите могат да бъдат двигателят на необходимите реформи у нас, като в много други държави по света?

Срещнахме се със студенти от много университети – Пловдив, Благоевград, Русе, Велико Търново. Само в Софийския университет не ни пуснаха, защото ректорът издаде заповед, че в университета не можело да се говори за политика. Това е нонсенс. Къде другаде да се говори за политика, освен в университетите? Но ректорът на СУ е бивш политик, част от тази омразна управляваща върхушка. И вероятно се страхува за поста си. Да е жив и здрав!

Важното е, че видяхме едни будни, активни млади хора, които не се примиряват със ситуацията. Не искат да живеят в корумпирано общество и да търпят некадърни политици.

Поколението на днешните студенти не помни мрачните години на комунизма и в това е огромното им предимство.

Наблюдавахте много политически партии да се сформират през годините. Гледахте и провала на почти толкова партии. Сега и вие влизате в блатото, знаеш, че подводни камъни и крокодили има много. Какво си научил най-вече от грешките на потъващите?

 Партиите се провалят, защото са създадени с единствената цел да крадат. Те гледат на властта като на една голяма касичка, пълна с пари. И искат да се докопат до нея за известно време, защото повечето от тях са бедни и нямат качества да си изкарват хляба по друг начин.

Затова трябва да търсим за политиката успели хора, хора, които разбират властта като средство да служиш на обществото, а не на роднините си.

С колеги от БТВ на снимки на “Сървайвър” в Доминиканската република.

 Има една приказка в твоята детска книжка, в която всички цветя в градината се карат кое е най-красивото. Намират само кусури в другите. Че там има и Холандско лале е едно на ръка, но факт е, че изведнъж всички са доволни и са склонни на консенсус, след като градинарката ги погалва и им казва, че до едно са красиви и еднакво ги обича. Как ще приложим тази мъдрост в българското общество днес? Не ли е това спасението- да намерим в другия хубави и използваеми качества вместо само кусури?

Много се натъжавам, когато ходя по улиците и виждам само мрачни, навъсени хора. Да, на никого не му е лесно, всеки има своите проблеми, но толкова трудно ли е да се опиташ да се усмихваш, да бъдеш любезен, вежлив? Струва ми се, че ако положим малко усилия да бъдем по-добри един към друг, да се гледаме малко по-ведро, животът ни ще стане по-поносим.

 

 

 

Христина Чопарова: Да се чуваме отвъд различността

Posted on Author Патрик СмитьойсCategories Журналистика, Социална политика
  • Да се случват повече градивни диалози между хората без сетива, родителите на деца със специални потребности, държавата и бизнеса, с цел да се търсят смислени решения.
  • Да изчезнат от ежедневната и официална реч думи като „увредени”, „глухонеми” и други негативни и неточни определения.
  • Хората със слухови и други затруднения да са мотивирани да съ-творяват ЗаЕдно с всички останали хора точно такова място за живеене, каквото го виждат в най-смелите си мечти.
  • Държавата и бизнесът да осъзнаят, че осигуряването на необходимата среда и технически средства е шанс за хората със слухови и други затруднения да бъдат пълноценни в ежедневните и професионалните си задачи и творчество.
  • Да се осигури подходяща аудио-визуална и архитектурна среда за ученици и студенти със слухови, зрителни и двигателни затруднения, за да бъдат мотивирани да се обучават в желаните специалности.
  • Да се ревизира понятието „достъп” не по смисъла на нещо налично, което е осигурено за ползване, а по смисъла на усвояване и разбиране чрез средства, съобразени със специалните потребности на хората. Съобщителни табла, субтитри в български филми, новинарска емисия и предавания за хора със слухови дефицити, включващи субтитри и жестов език.

На девет години да загубиш слуха си, но все пак да станеш журналист.

Христина Чопарова завършва Факултета по журналистика и масова комуникация към СУ „Св. Климент Охридски” през 2011 година с голям успех и грамота за принос в журналистиката. Това говори много за характера й и за изключително силна душа.

Ако смятаме, че на нас ни е трудно да се справим с действителността в България, представете си как е за хората в неравностойно положение. Освен тук-там някаква рампа за хора в инвалидни колички на входа на библиотека или метро, има ли друго, за което се сещате в помощ на тези, които ежедневно се борят да участват пълноценно в обществения живот? Според Христина няма много такива подобрения – или по-скоро никакви – и както обикновено, това не е само въпрос на липса на пари, а най-вече на незаинтересованост.

Да ви призная, в началото ми беше трудно да говоря с Христина. Нейният говор е перфектен, но очевидно моят не толкова… Обикновено тя няма проблем да разчита по устните на нейните събеседници, но Христина видя голям проблем да се оправи с моя холандски акцент : ) Въпрос на свикване. Тя с моя акцент, а пък аз с това, че тя спокойно се обажда по телефона, съобщава каквото има да каже, и после чака отговор с SMS. Отново се уверих, че ние – хората – сме най-приспособимите същества на планетата.

След като му намерихме цаката, говорихме много. Предимно за това, което можем да направим за интеграцията на тези, които в момента живеят извън обществото и не участват нито в социалния живот, нито в работния процес. Може би скоро ще има шанс за тези в неравностойно положение, обаче. С толкова много млади талантливи хора избягали в чужбина и при такъв недостиг на висококвалифицирани кадри, може би най-накрая вече ще се окаже, че не е фатален проблем ако човек разчита на инвалидна количка или не може да те чуе.

А Христина може да ни чуе, като и други хора със слухови затруднения. Затова създаде интернет сайт “Ние ви чуваме” с информация за хора както със слухови дефицити, така и за тези, които нямат такива. Да се чуваме един друг. Вече от личен опит мога да кажа, че не е трудно – стига да искаме.

Гордея се, че се познавам с тази борбена млада жена. Родом е от Ямбол – градът, в който започна и моята история в тази красива България. Понякога казвам, че на мен не ми е било лесно. Не ме ли е срам…

Патрик Смитьойс.

Христина Чопарова е от Ямбол, но от 20 г. живее в София. Журналист с дългогодишен опит в печатни и онлайн медии. Възпитаник на Медицинска академия – София със специалност зъботехника и на Софийски университет „Св. Климент Охридски” със специалност журналистика. Създава специализирания сайт „Ние ви чуваме”  за хора със слухови дефицити през 2009. По същото време е автор на закритата вече онлайн гражданска медия BGreporter и блогър. През 2010 е главен редактор на CCS Magazine, списанието на мол Сити център София, и за кратко – сътрудник на в. „Култура”. През 2012 става редактор и коректор във в. „Тишина”, издание на Съюз на глухите в България. От 2015 до февруари 2017 е медиен експерт на СГБ и ръководител на Направление „Медии и връзки с обществеността”, както и на отдел „Международни отношения”.

Понастоящем е журналист на свободна практика. Пише на английски език за сайта Medium. Един от 34-те автора в сборника „Детство” (2016), които подкрепиха с разкази каузата на децата с диабет. Автор е и на научен труд „Новото в новата журналистика: Труман Капоти и Норман Мейлър”. Владее английски, руски и жестов език. Изучава италиански и мечтае за Тоскана.

Разкажи ни повече за себе си. Как се случи при теб тази среща с Тишината?

Вярвам, че макар и да не го осъзнаваме, идваме на този свят с предварително избран житейски сценарий, чрез който да научим важните за нас уроци тук и сега. Затова и поредицата събития, довели ме в света на тишината, само потвърждават това, че да съм без слух в този живот е мой избор и има за мен, както  и за всички, свързани с мен, особен смисъл.

Бях много хиперактивно дете, със спомени от едногодишна и със знания далеч над възрастта ми. Баща ми, който е бивш преподавател, се принуди да си крие книгите, тъй като за шестгодишните не се предполага да знаят сложни абревиатури и да задават твърде „учени” въпроси на масата за вечеря.

На 5 години, след лошо падане (в резултат на непокорството и прекомерното ми любопитство), се сдобих със спукан череп в областта на тила. Известно време след излизането от безсъзнание лекарският екип в болницата бе потресен, че ми нямаше нищо, тъй като зоната на удара е в областта на вегетативната нервна система и е можело да има доста зловещи последици. Лечението по онова време е било с антибиотиците пеницилин и гентамицин – нещо, което при закрита травма е абсолютно недопустимо.

Лекарска небрежност…

Гентамицинът е ототоксичен и при системно прилагане води до сериозни увреждания на слуховите нерви.

Така в първи клас вече носех слухов апарат поради намален слух,  който изчезна напълно две години по-късно. Бях на девет и една сутрин се събудих, без да мога да чуя гласа си. Първоначално си помислих, че съм загубила говора си, но майка ми, която тогава приготвяше закуската, се появи в стаята и ме попита защо крещя. Не чух и нейния глас, но веднага „разчетох” по движенията на устните ú какво ме попита. Измърморих, че съм сънувала кошмар и се натиках обратно под завивките.

Беше си кошмар наяве, но не исках нито да види сълзите ми, нито да срещам страха в очите ú. Дълго време не им казах, но родителите ми и по-малкия ми брат започнаха да се досещат. Викаха ме от другата стая, не реагирах. Изпускаха нарочно стъклени или метални предмети зад мен, не реагирах.

Накрая проведохме един откровен разговор… и започна ходенето по мъките. За тях. Традиционна медицина, врачки, баячки и какво ли не. Докато не ги помолих да ме оставят на мира и да приемат, че глухотата не е болест, която се лекува с медикаменти, а нов свят, в който трябваше да откриваме наново какво значи общуване и близост. Но в Тишината има не много, а всичко.

Завършила си масово училище в Ямбол. Как смяташ, необходимо ли е всички деца със слухови дефицити да посещават специално училище?

Бидейки „на равна нога” с деца с естествен слух, за мен бе предизвикателство да се науча да излизам от тишината, за да бъда в техния свят, както и да допускам тях в моя. Ако липсата на зрение дистанцира хората от вещите, то липсата на слух дистанцира хората от хора. Пред мен никога не е стоял въпросът да се доказвам или да се съревновавам със съучениците си по отношение на учебния материал. Стоеше обаче въпросът за комуникацията и обмена, за скъсяването на дистанцията.

Бях единственото дете без слух в цялото училище и своеобразна „атракция”. Имаше както детска жестокост, така и приятелства.

Училището е прекрасна възможност за учене на житейски уроци и самопроверки, за развиване на емоционална интелигентност и израстване отвъд границите на зримото.

В масови училища продължават обикновено децата, които са получили предварителна рехабилитация на слуха и говора в специалните училища, които в страната са само три – в София, Пловдив и Търговище. Аз не съм посещавала такова, тъй като слухозагубата ми е късна и не бе необходимо.

Насърчавам приобщаващото образование, тъй като интеграцията е възможна единствено когато има разбиране, приемане и взаимно желание. За да са налице те, трябва да се случи опознавателна среща на два свята. Не бива да се забравя, че слуховите дефицити са различни и всеки случай е индивидуален.

Дали да се посещава специално училище зависи както от родителския избор, така и от специфичните потребности и възможности на всяко дете. В живота няма универсални „рецепти за справяне”.

Най-плашещото, но и най-прекрасното е, че децата имат възможността да определят сами житейските си посоки и да се научат, че всяка помощ е просто временна патерица, докато заякнат крилата им. Различните са носители на нов тип комуникация, от която имат какво да предадат нататък.

Въпреки пълната загуба на слух, ти си дипломиран журналист – абсолютен прецедент за България. Как да мотивираме хората в неравностойно положение, че и те могат, че са равностойна част от обществото?

Всеки може, стига да иска. Вярвам, че невъзможни неща няма, има единствено неизпробвани. Изпитвах неудобство да бъда обект на специално отношение, поради което и колегите ми в университета разбраха, че съм без слух, едва на втората година от следването ми, при това съвсем случайно. Колежка ме бе повикала по име след една от почивките между лекциите, за да ми върне папка с рисунки. Не съм реагирала на повикването и първоначалният ú извод бил, че „съм се направила на тежка”. Въпреки демонстрацията, трудно ми повярва. Тъй като не се напрягах в разчитането по устни, бях активна в дискусиите по време на лекции, колегите ми – дори след като се убедиха, че наистина съм без слух – отказваха да приемат този факт. Липсата на слух в този случай не ме откъсваше от тях, и доколкото в комуникационно отношение нямахме проблеми, не смятах, че изобщо бе нужно да знаят.

Специалното отношение създава бариери, вместо да ги премахва. Пътят на мотивацията започва преди всичко с освобождаване от страховете. Истински свободните не отглеждат страхове, а ги трансформират в решимост.

Да си глух журналист у нас все още се възприема като куриоз, тъй като малцина от младите хора със слухови дефицити записват висше образование, и още по-малко – в комуникативни специалности.

Липсата на академични условия като  субтитри, презентационни екрани и мобилни устройства за транслиране на речта в текст демотивират.

В държавите, където законово е признат жестовият език, тези условия са налице и не е изненадващо, че там има юристи, лекари и всякакви специалисти със слухови и зрителни дефицити, без това да е изненадващ или любопитен факт.

България има още какво да постига в това отношение, тъй като е ратифицирала Конвенцията на ООН за правата на хората с увреждания и следва да изпълни изискуемото към хората в неравностойно положение.

Необходимо е и самите хора със специфични потребности, както и обществеността, да обръщат внимание на това, което е налично, а не на онова, което липсва.

Не на последно място е нужно и да се извадят от употреба думи като „увреждане”, „инвалид”, „глухоням”. Словото лекува и красотата му е нужно да замести грозните и неточни определения, които не свързват, а създават разделения.

Хриси, ти си пример за всички в нашето общество за това как човек може да бъде това, което иска, да вижда красивото въпреки грозотата и да бъде отворен за света. Вдъхновяваш много хора. Смяташ ли, че всеки има шанс, независимо от положението си, да бъде полезен на другите?

Достатъчно е просто да си. Има толкова космическо присъствие в само тези три букви – СЪМ.

Фотограф: Ваня Филипова

Понякога не е нужно нищо повече. Много време и много извървени пътища трябват, за да надмогнеш болката от различието, да се приемеш и да видиш себе си като част от света. А всички сме, независимо от положението си. Светът никога не може да отхвърли част от себе си, и ако е налице усещане за отхвърляне, значи приемането още не се е случило. Стоплящо е да знаеш, че вдъхновяваш хората, защото това е живото доказателство, че се случва обмен, че нещо е докоснато, погалено, прегърнато и то вече не е същото.

Често ми казват, че съм Обич. Ние от това сме направени. Радвам се, че имам дом в толкова много сърца, а когато отляво имаш място за целия свят, навсякъде си у дома.

Знаеш ли… не бих определила себе си като пример, тъй като животът на всеки предоставя уникални пътища за самооткриване. Хората не бива да са като някого, освен като себе си. Аз мога единствено да споделя опита си, и ако някой пожелае да се опре на този опит или да го ползва за да провери дали за него работят същите инструменти, чудесно. Ако не пожелае, пак чудесно. Тук всеки разполага със свободата да изразява себе си по начин, който усеща като правилен и свой. И да предава нататък опита си. Срещам наистина много „светещи” и „летящи” хора, които вярват в заедността. Тук сме, за да се научим да правим живота си и света едно по-хубаво място, независимо дали имаме или не някакви дефицити.

Вярвам, че в съ-един-е-ние можем много, и особено защото различията ни обогатяват.

 Основател си на сайта „Ние ви чуваме“, първият специализиран сайт за хора със слухова загуба в България. Кое наложи да създадеш този сайт и как се издържа той?

През 2009-та мой приятел, който се занимаваше с управление на блогове, предложи да направим такъв със специализирано съдържание. По това време бях студент в специалност „журналистика” и затова в домейна фигурира думата „репортер” (www.repporter.com). Съдържанието обаче бе малко проблематично, тъй като не познавах много хора със слухови дефицити и можех да споделя единствено собствен опит. Да споделиш себе си публично обаче изисква доста смелост – нещо, за което тогава ми липсваше готовност, затова първоначално започнах да правя съдържанието на блога с преводи от английски на материали от чуждия печат, като постепенно включих и собствени преживявания.

След седем години и над 200 статии, колегата ми прехвърли собствеността върху блога и превърнах „Ние ви чуваме” в сайт, който си има свой облик, лого и днес е достатъчно разпознаваем. Все още расте и има какво да предложи. Успя да запази обаче основната си цел – чрез информационните си функции да бъде мост между тихия и звучния свят.

С поетесата Ивелина Радионова. Снимки: Личен архив

Ползваме се с огромно доверие у нас и в чужбина, което много ме радва, защото това е, което единствено има значение. Показател за това доверие са поканите за мероприятия, на които за нас е удоволствие да бъдем, личните благодарности от хора със слухови дефицити, както и постоянно нарастващия брой на членовете на едноименната ни група във Фейсбук.

Дори на откровените плагиати не мога да се разсърдя, защото щом ни копират, значи сме си свършили качествено работата. „Ние ви чуваме” е некомерсиален сайт, не се издържа от реклами и винаги се е правел изцяло на доброволен принцип.

Екипът е от хора, всеки от които е професионалист в своята област, но безвъзмездно отдава от времето и усилията си, когато е необходимо за каузите, с които се ангажираме. Всичко е на доброволни начала – аз съм и автор на материалите, и преводач от/на английски език, и фотограф, и репортер. Правя колажите, както и рисуваните изображения за публикациите, когато липсват подходящи снимки за тях. Борис е оператор и графичен дизайнер, СЕО и техническа поддръжка на сайта. Здравко е автор на логото ни, Ани извършва техническа корекция на текстовете от английски език и превежда по слух, а Силвия е психолог, чиито съвети са от полза и за родители на деца със слухови дефицити.

Би ми се искало да имаме повече автори на текстове и публикациите ни да са по-чести. Това е единственият минус, тъй като „Ние ви чуваме” все пак е медия и следва да е съобразен с актуалността на събитията. Всичко останало е въпрос на добра организация и желание. Чувствам се благословена с толкова всеотдайни и коректни хора, с които чудесно се сработваме.

Има ли българското общество възпитание към различните? Считам, че не трябва има особено отношение, а по-скоро подаване на ръка при трудност, когато се налага, както при всеки един от нас. Ти как смяташ?

Абсолютно съм съгласна с теб. Различен не означава по-добър или по-лош, а просто друг. Наскоро имах удоволствието да бъда гост на Международна конференция по сляпо-глухота „Виж тишината, чуй тъмнината”, проведена в Пловдив. И знаеш ли, Патрик, това е изцяло нов свят! Моята област на компетенции включва предимно хората без слух, но сега за пръв път имах възможността да се срещна с хора с двойни сензорни дефицити – без слух и зрение. И видях уникални същности, които преподаваха най-важния урок по човечност.

Видях и чух хора, които се справят превъзходно с работа с компютър, спортни игри, взаимопомощ. Също и прекрасни социални педагози, водачи, преводачи. Наблюдавах демонстрации от италиански и норвежки специалисти. Прояви на воля, дух, приемане и разбиране, каквито не се срещат всеки ден. И Боже мой, каква жажда за живот, за опознаване!

Докато гледах как изписват името ми с тактил на ръката на тотално лишен от слух и зрение човек, а той разбира и се радва искрено, едва успявах да удържам сълзите си. И не заради наличието на дефицит, а заради неподправената му емоция, докосването до този нов свят на сензитивност.

Българското общество е много толерантно към различните като цяло. У хората има вроден инстинкт за подпомагане, просто е нужно то да става по правилния начин. С деликатност, зачитане на личното достойнство, с мярка и уважение. С обич. Можем го. Живеем обаче в свят на дуалности и където има красиво, има и не толкова. То обаче е просто огледалото, в което се отразява онова, което има нужда от корекции. Мъдростта е в това да го видиш и да работиш за промени, вместо да го осъждаш.

Кое  е най-наложителното, което трябва спешно да се направи за хора със специални нужди? Всички управленци се оплакват, че за да ги наредят тези неща, излиза скъпо.

 Убедена съм, че онова, което ни свързва, е сензитивността не само като отговор на всяко докосване на околния свят до нас, но и като нашето собствено умение да обменяме помежду си този опит. Хората в Тишина и хората в Тъмнина пребивават в различни светове, където има не много, а всичко. Има и какво да донесат оттам, за научат онези, които приемат слуха и зрението за даденост, че съществуват много други начини да виждаш и да чуваш. Начини, които носят нови и интересни послания, и които изграждат онези мостове на близост, толкова нужни между хората с липсващи сетива и останалите хора.

Да бъдеш без слух или зрение е вид посланичество, което има тук и сега своята мисия, и особено днес, когато се изменят много от представите за общуване, за свързаност.

Все пак трябва да започнем от някъде. Кои са мерките, които трябва да бъдат взети за да улеснят живота на хора с дефицити?

Преди всичко, наложително е да не се генерализира. Хората със специални потребности са хора като всички останали, но потребностите им са индивидуални и общият знаменател единствено води до това, че спрямо тях се употребяват грозни и уронващи достойнството им изрази като „инвалиди” (невалидни, тоест), „хора с увреждания” и др., като по този начин биват третирани като нещо излишно и непригодно.

Необходимо е да се създават условия за хората със специфични потребности да работят, да се обучават и да имат достъп до всички сфери на живота.

Фотограф: Асен Великов

По моему, нужна е цялостна ревизия на отношението, в двупосочен аспект – и на самите хора към самите себе си, и на обществеността към тях. Съществуват законодателства, които уреждат и правата на хората със специфични потребности.

Жалко е, че човещината трябва да се постановява със закони, но след като са налични, следва да бъдат спазвани. В крайна сметка силата на една нация си личи по отношението към по-слабите. Тази слабост обаче доста често е илюзорна и по-слабите са всъщност доста пъти по-силни в морално отношение.

Била си и медиен експерт на Съюза на глухите в България. С какво точно се занимаваше и защо вече не си там, където се предполага, че е средоточието на хората със слухови дефицити?

Това е много дълга тема. В СГБ бях привлечена като редактор и коректор на в.”Тишина” почти веднага след дипломирането ми, а при смяната на ръководството през 2015 бе създаден и медиен отдел – направление „Медии и връзки с обществеността”. Оглавих го като експерт медийна политика, понеже новият шеф държеше всеки да заема поста, който отговаря на компетенциите му. Като журналист аз имах такива и по европейско законодателство, медийно право и международни връзки.

Така започнах да завеждам и отдел „Международни отношения”, тъй като освен всичко останало се оказа и че единствено аз в цялата администрация имам нужните познания по английски език, за да водя дипломатическата кореспонденция с ръководствата на международни организации. Отделът официално нямаше щат и година и половина изпълнявах какви ли не дейности без никакво заплащане: превеждах цялата постъпваща документация – писма, поздравителни адреси, покани, пресрелийзи, документи и формуляри, подготвях делегати за участие в генерални асамблеи.

Когато помолих председателя на СГБ да разгледа въпроса за увеличение на работната ми заплата или да хонорува отделно тези работни ангажименти, той отказа с довода, че останалите служители „щели да надигнат вой”, и дори си позволи да третира работата ми в международния отдел като доброволчески труд, макар че в СГБ няма и никога не е имало наредба за доброволчество. Ако се „открие внезапно” такава след тези ми изказвания, не бих се учудила.

Като медиен експерт организирах събития, занимавах се с цялостната дейност по отпечатването на в. „Тишина”, както и с координация на останалите медийни звена в направлението – фейсбук страницата и сайта на съюза. Ангажирана бях и в процеса на заснемане на видеоклипове с жестирана информация, за които правех сценария и репликите, бях и режисьор, и заедно с оператора монтирахме клиповете и ги субтитрирахме. И всичко това – отново без възнаграждение.

Бях обект на доста завист, вербална и невербална агресия и дискриминации от страна на преките ми подчинени, както и някои други служители с нормален слух, които трудно работеха в екип, имаха проблеми с егото и  не понасяха, че глух човек е йерархично над тях. Самият председател обаче беше с манталитет като техният и не можех да разчитам, че с всички сигнали за нередности, жалби и заявления ще защити правата ми като служител. Той самият създаваше конфликт на интереси и двойните стандарти не му бяха чужди.

Всичко това доведе и до ескалация на негативите му до степен, че бидейки аз крайно неудобна, той реши да съкрати щата на медийния отдел, понеже нямаше други основания да ме отстрани.

Реално закри работещ, ефективен отдел и служител без служебни нарушения, който освен това е с ТЕЛК и под защита от съкращаване по чл.333 от КТ. Не ми бяха дадени поисканите по официален път основания за съкращаване и имаше нарушение на устава на организацията при вземане на решението за закриване на медийния отдел. В момента СГБ с настоящия си ръководител е подведен от мен под съдебна отговорност за груби нарушения на кодекса на труда и за дискриминация. Когато през февруари т.г. получих заповедта за освобождение, се почувствах… свободна. За мен това бе възможност да развивам потенциал там, където наистина има какво да обменяме. СГБ е институция с история, но с изключително лошо управление и за жалост с подобни практики върви към тенденцията на тотално загубване на доверие като национален представител на хората без слух. Радвам се, че вече не съм служител в тази институция. Животът продължава.

Насърчава ли българското законодателство работодателите да наемат хора в неравностойно положение на работа? По-важното е, самите тези хора имат ли желание и възможност да работят? Един нечуващ човек може да се труди в селскостопанското производство, в леката промишленост, защо не и в IT – индустрията.

Хората с ТЕЛК са с намалена работоспособност, но не са лишени от способността да извършват някакъв труд. На фона на всички реформи, държавата едва ли не бе разглеждана като някакъв цербер и робовладелец, който кара болни да работят. Всъщност не бива да се забравя, че човекът се е формирал чрез труд и реално трудът не е единствено средство за доходи, а смисъл и цел.

Хората със специални потребности са достатъчно обезсърчени от обстоятелството, че техните дефицити ги поставят в неравностойно положение спрямо всички останали и в някаква степен ги обричат единствено на получателност.

Затова заетостта за тях е по-скоро мотивация за развитие и самочувствие. И е хубаво сами да избират в коя сфера се чувстват най-работоспособни, вместо друг да определя къде им е мястото. Разбира се, изключения винаги има, както и хора, които ползват дефицита  си за оправдание да не работят.

Аз също съм кандидатствала по обяви и съм била на интервюта. Убеждавах се, че потенциалните работодатели все още са в стигмата на остарели схващания и са склонни да се втренчват в липсата на възможност да говориш по телефон, отколкото в доказаните ти компетенции и опитности. И това изглежда толкова нелогично на фона на технологиите, които днес предоставят възможности за комуникации, които дори не изискват да разговаряш.

За мен отказите са индикация, че не там трябва да се случва обменът и не са мястото, където ще се получи заедност в името на нещо добро. Очевидно е, че и в работодателските среди все още се наблюдава липса на готовност да приемеш различието, да му гласуваш доверие. Доколкото се наблюдава някаква готовност, засега тя е предимно теоретична. Да се случва и на практика е все още пожелателно. Предстои да се расте и в тази посока.

Повечето от хората със специфични потребности са развили умения и компетенции въпреки наличието на физически или сензорен дефицит, и се справят не по-малко успешно. Така че не бива да им се отнема възможността да извършват тези компетенции и е радващо, че се насърчава и социалното предприемачество за хора с дефицити. В сферата на информационните технологии вече има реализирани хора без слух, които буквално са факири в областта. Един от тях дори разработи уникално по рода си и единствено за България мобилно приложение с компютърна анимация за образователните нужди на деца със слухови затруднения. Много ме радват хора, които използват времето си градивно и съзидателно, те са съ-творци и нагледен пример, че човешкият дух и креативност нямат граници.

Как могат по-лесно да бъдат интегрирани хората в неравностойно положение  в работния процес?

Ще посоча пример от моята практика, тъй като – както бе казал Хенри Дейвид Торо, човек е склонен да говори от първо лице, но със същата лекота би разказвал за някой друг, ако го познава толкова добре, както себе си.

Малко преди дипломирането ми като журналист, започнах работа в стоматологичен кабинет като дентален асистент. Имах единствено опита си като зъботехник  и никакъв – като стоматологична сестра. Въпреки това кандидатствах и на събеседването със стоматолога той ми заяви, че адмирира смелостта ми да опитам в по-комуникативна област. И тъй като всеки опит се изгражда, ще ми предостави възможността да проверя лично за себе си дали ще се справя или не на такова работно място.

За пръв път срещах толкова иновативно мислещ работодател и веднага усетих, че съм на правилното място. В рамките само на ден се наложи да усвоя всички познания за това как се води регистър на пациентите с латински названия, какви разтвори се използват, инструментариум и техника. Стоматологът работеше с маска, но това не е представлявало комуникационен проблем. Инструментариумът бе близък до зъботехническия, а процедурите не бяха безкрайно много. Преди да дойде пациентът, провеждахме инструктаж каква е интервенцията и аз вече знаех при всяка от тях какви инструменти и в какъв ред се използват. След това бе нужно единствен път докторът да свали маската си – обикновено в началото, за да помоли за упойката, приготвена от мен предварително. Оттам нататък бе лесно и пациентите дори не разбираха, че асистентът на доктора е без слух.

Получавах дори благодарствени мейли от пациенти – с признания, че на моите грижи дължат преборването на страховете си на стола. Няма невъзможни неща.

Снимка: Личен архив

Облекчаващо би било за хората със слухови затруднения да им се осигури необходимата среда и условия. Всеки от случаите е индивидуален и е необходимо да има преди всичко желание за съвместна работа, едва след това могат да се изработят и индивидуални подходи в зависимост от характера на самата работа.

Наскоро четох интервю на зам. министъра на труда и социалната политика Султанка Петрова, в което тя сподели, че ТЕЛК стана бизнес, масово хората си вадят фалшиви документи за инвалидност. Как може да спре тази порочна практика според теб?

 Реално погледнато, тя не би могла да спре, и отговорът е в думата „порочна”. Порокът е онтологично явление и в каквато и сфера да се наблюдава, той е израз на дуалността, в която живеем. Докато има честни хора, ще има и нечестни. Хората със специфични потребности, които са осъзнали смисъла на това да ги имат, са приели себе си и не се чувстват увредени, не си задават въпроса защо на тях се е случило, нито се изживяват като жертви на съдбовна несправедливост.

Затова е цинично, че някой би пожелал да се води „човек с увреждане”, за да получава дивиденти от състояние, в което реално пребиваващите не биха желали да бъдат.

Има и хора, които са с дефицити, но умишлено си ги утежняват със същата цел. И това е особено тъжно, тъй като месечната финансова помощ според групата инвалидност е нищожна сума, недостатъчна дори за покриване на житейски или медицински нужди.Където са намесени финанси обаче, за съжаление често са налице и морални девиации.

Имах и много ползотворна среща през м. Май т.г. с д-р Петрова, по време на която получих уверението ú, че вече е прието условието за срока на удостоверяване. Така на хората с необратими физически и сензорни дефицити няма да се налага да ги освидетелстват през три години и ще остават с пожизнени ТЕЛК решения.

В Холандия, около новините в 20.00 часа, често има кратки клипчета, 30 секунди информация от социалното министерство как ние като общество можем да помогнем на хората в неравностойно положение. В момента, например, тече една кампания за подпомагане на хора с Алцхаймер и как да направим така, че животът на болния да стане по-лесен и приятен, ако имаме такъв случай до нас. Малки неща, но са от голямо значение. Ако в България има подобна информация, би ли помогнало това и не ли е за това националната телевизия?

Живеем в интересни времена и много неща се променят. Все по-често чувам изказвания на хора, че не гледат телевизия. И наистина, телевизията днес не е това, което бе, и от посланик се превърна в място, където всички говорят и никой никого не слуша. Но телевизията днес все още е масовото средство, чрез което новините достигат до всеки дом. Много зависи обаче какви новини.

Нужна е промяна на парадигмата, че лошата новина е приоритетната новина. Затова доверието стана масов дефицит, а вниманието – почти нулево. Краткостта е вариант за задържане на вниманието в тези условия на нечуваемост, и подобни информационни емисии биха били от полза на широката общественост да се запознава постепенно с приобщаването и правилната комуникация с хора със сензорни и двигателни увреждания.

От друга страна, за самите хора без слух е проблематичен достъпът до новини и предавания.

„Ние ви чуваме” през 2009 и 2010 година имаше отворен диалог с БНТ и СЕМ по темата за субтитрирането в реално време. Субтитрирането обаче, според отговора на СЕМ, е въпрос на бюджет и добра воля и е по-скоро пожелателно, отколкото задължително за съответните телевизии да го правят за аудиторията си със слухови затруднения.

Едно е ясно – когато има взаимно желание за промяна, ще се появят и начините тя да се случи. Всеки човек, с дефицит или не, опознава света по свой начин, и всеки от тези начини е уникален и интересен.

Прекрасно е да се случва споделяне на тези светоусещания. И няма никакво място за страхове. Само за обич и разбиране.

 

 

Димитър Стоянов: Истината трябва да бъде казана, особено когато не е удобна на властта

Posted on Author Ирина ГеоргиеваCategories Журналистика
  • Прозрачна собственост на медиите.
  • Активно антимонополно законодателство в бранша.
  • Реални санкции за публикуването на „фалшиви новини“.

Дълго мислих какво да пиша за Митко. Писах, трих, писах, трих… Какво мога да коментирам аз за един от тримата Биволи, който има десетки хиляди фенове… Само следното ще кажа: Ако има списък в България с още по-твърдоглави от мен, със сигурност няма да е дълъг и Митко ще бъде в челните позиции. В днешно време, когато организираната престъпност, вече облечена в Армани и Бриони, е завзела цялата държавна машина в България, твърдоглавието май е единственото качество, което ни държи на крак. Димитър Стоянов – заплашван, нападан, заливан с бензин, обект на всякакви опити да бъде смазан – но без успех.

Патрик Смитьойс

Разкажи ни повече за себе си….

Този въпрос крие заплаха да ви досадя почти до смърт. Накратко, роден съм в Сливен. Учих в гимназия с профил биология, но в университета кандидатствах хуманитарни специалности. Завърших българска филология и после антропология, като магистърска степен. Занимавам се с бойни изкуства в свободното си време. Обичам да рисувам, което ми се случва все по-рядко. Компенсирам го, като снимам. Природа и понякога хора. Преди време работех, като парти фотограф и по светски събития.

Какво те накара да станеш журналист и по-точно разследващ журналист?

Понякога нещата сами ни избират. Случват се неусетно. Готвех се да кандидатствам повторно за една докторантура. Макар че веднъж бях изкарал най – високите оценки на изпита, от БАН решиха, че трябва още да се постарая още, защото не отговарям  на тяхното ниво. Междувременно ме привлякоха в една европейска програма за съдебни експерти по „културни ценности“ и историческо оръжие. Докато се обучавах там започнах да пиша активно за 2-3 печатни издания. В края на програмата, съвсем неочаквано, получих назначение в M SAT. Там започнах да отразявам „горещи събития“. Първото си разследване направих няколко години по-късно през 2006 за „Инфо радио“. С времето осъзнах, че това правя най–добре, да търся и намирам. Преминах през програма „Хоризонт“ на БНР, PRO.BG, Разследване на НОВА ТВ и „Нека говорят“ по бТВ. Истинска свобода да се развивам обаче получих само в Биволъ.

Не те ли притеснява, че избирайки точно тази професия, излагаш живота си на сериозен риск?

Единственото сигурно нещо е промяната. В живота няма нищо гарантирано. Приемам тази работа, като призвание и вярвам, че Бог обича смелите.

Чувствал ли си се физически заплашен?

Много пъти. От 10.10.2010 година съм нападан и заплашван десетки пъти. И преди това естествено, но дотогава не си давах труд да ги броя….

Притеснява ли се твоето семейство за теб, опитват ли се да те разубедят?

Със сигурност се притесняват. Баща ми почина, когато бях на 3 години. А майка ми знае, че да ме разубеждава не е „работещ механизъм“.

Имало ли е моменти, в които си се колебал и си мислил да спреш кариерата си на разследващ журналист?

Много често. Това е рискова, зле платена работа, която ти взема много. Досега обаче не съм намерил друга, която да ми носи наполовина от удоволствието и удовлетворението от разследванията.

Кое е разследването което винаги ще остане в спомените ти и се гордееш с него?

Гледам напред, вярвам че всяко следващо ще е по-добро от предходните. Иначе не са едно или две онези, които ще помня. Всяко има своя история.

Работил си към Нова и други телевизии, защо избра да се включиш към Биволъ и кога стана това?

Не исках да навлизам в детайли, но след като стана дума…. Нова телевизия ми беше мечта. В началото на 21 век те бяха еталон за телевизионна разследваща журналистика. В БНР и PRO.BG бях показал, че мога „вадя“ разследвания, които да определят реда на новините и сутрешните блокове. Първото ми разследване за НТВ беше в края на 2010 г. За огромно мое изумление и огромно разочарование в НТВ постоянно бяха правени опити да бъдат спирани мои разследвания. Персонално от Васил Иванов. Когато наскоро той се обяви за борец срещу цензурата, бях „омерзен“… това е точната дума. Не зная бил ли е той цензуриран или не, но съм уверен, че Васил Иванов е последният, който е редно да коментира темата „свободно слово“. Когато през 2013 г. се опита да спре поредното разследване, в случая за търговия с електричество, аз предложих „неудобния“ материал на  Биволъ и той беше публикуван. Така започнах да работя с Асен Йорданов и Атанас Чобанов.

Предполагам, че имаш много добри наблюдения като разследващ журналист за това как настоящият управляващ елит работи или по-точно не работи, какво е твоето впечатление по този въпрос?

Това е безкрайна тема. Говорим за институции, които не могат да бъдат реформирани, защото са се превърнали в свой антипод. Системи, които трябва да бъдат сринати и съградени отново.

Колко е сериозен проблемът с корупцията в БГ?

Колосален. Комбинация от евро бюрокрация, комунистическа шуробаджанащина и ориенталски манталитет…. Това може би е достатъчно описание.

В друго твое интервю, ти каза, че „Класическата формулировка за мафия е хомогенност на организираната престъпност със съдебната и изпълнителната власт“…Може ли да се говори за мафия в този смисъл на думата в България?

Категорично. В най–чиста форма. Зависими магистрати, зависими политици, престъпни структури, създадени от службите за сигурност на комунистическия режим и срив на ценностите. Мафията тук е факт.

Каква е отговорността, която носи един журналист и колко е голяма силата на журналистиката / медиите в едно общество?

Ако базирам мнението си на класацията на „Репортери без граници“, според която България е на дъното на класацията за „свободно слово“, бих казал, че у нас медиите имат индулгенция за „греховете“ си.

Имаме крайно зависими медии, които предимно са неспособни да произведат обективна журналистика. В тази среда масата журналисти не се чувстват отговорни. Макар че е логично да е точно наопаки….

Какво мислиш за настоящото състояние на журналистиката в България?

Мисля, че дори и през времето на репресивния комунистически режим е имало по-голяма свобода на изразяване и критична позиция срещу властта в печата.

Според световната класация на „Репортери без граници“ България е на 113-та позиция по свобода на словото, тоест настигаме Замбия…това притеснява ли те?

Няма как ситуация, в която живея да не ме притеснява. Ако трябва да бъда точен, кара ме да се чувствам „дисидент“ в „мирно време“. Карам ме да мисля, че явно разследващата журналистика не е така необходима за българите.

На нас – българите май не ни е необходима и истината.

На кои медии бихме могли да се доверим, че представят информацията и събитията по обективен начин и кои НЕ осведомяват хората обективно поради техни политически или икономически интереси?

О това са твърде крайни оценки, които биха могли да са резултат само на задълбочено изследване. Аз не съм правил такова. Все пак аз се доверявам на Медиапул, в. Сега, Клуб З и Икономедия. Гласът на младите хора също предлага много интересна гледна точка.

Уви, нито една национална телевизия не си позволява да тиражира всички важни новини и да ги анализира.

Какво мислиш за гражданското общество в България и може ли то да помогне за положителната промяна?

Гражданското общество у нас е твърде крехко и се проявява с променлива успеваемост, но слава Богу, вече го има.

Най сетне гражданите у нас осъзнаха, че имат силата да регулират политическата прослойка и държавните чиновници.

За момента само съдебната власт все още е „извън регулация“, но аз се надявам това скоро да се промени.

Не е редно, когато липсва доверие в една или друга институция, тя да е „над нещата“ и да не се вълнува от общественото недоволство.

Всъщност Делян Пеевски направи огромна услуга на българското общество със своята жажда за власт. Именно той отпуши спонтанното гражданско недоволство. Така гражданското общество осъзна, че е основен фактор.

Изброй няколко неща, които би трябвало да се случат, за да могат хората да върнат доверието си в медиите и журналистите?

  • Прозрачна собственост на медиите.
  • Активно антимонополно законодателство в бранша.
  • Реални санкции за публикуването на „фалшиви новини“.

Всъщност и трите гореизброени пункта удрят пряко по изданията, които са сочени за близки до Делян Пеевски. Прозрачното финансиране също би смутило функционирането им. Контролът над публичните средства, с които се „захранват“ медиите е изключително важен. Били те по европейски програми или бюджетни средства. Естествено и равен достъп до европейско финансиране за всички медии.

Днес само „проправителствените“ издания са в позиция да се финансират с европейски средства.

Публикации и разследвания на Димитър Стоянов може да намерите ТУК.

Соня Момчилова: Ще спрем телевизорите и ще се събудим!

Posted on Author Ирина ГеоргиеваCategories Журналистика, Общество
  • Хората – имена и авторитети в журналистиката да се върнат на екрана и в ефира.
  • Да се даде думата на старейшините на нацията. Безличия и слуги на чужди интереси формират бъдещите медийни специалисти, време е в университетите и факултетите по масови комуникации да влязат реалните умове, творци и хора на духа.
  • Нужно е да се преподаде най-важния урок, пропускан вече второ поколение – урока по лично достойнство, професионална чест и субективна /не е грешка, кухата претенция за обективност е погребана под очевадни икономически и политически обвързаности/ гледна точка, както и висок морал способен да понесе рисковете да си извън „играта“.
  • Да се разделим незабавно с упойващата мантра, че всичко е за продан и само онова, което се продава добре е ценно.
  • Да се опълчим на всепроникващата чалга. На риалити форматите, „развлекателните“ полуфабрикати и “ гурме“предавания, и да си спомним, че освен корем, система за възпроизводство и първа сигнална система сме образ и подобие на Твореца.
  • Телевизията не е средство за забавление и ако не го осъзнае съвсем скоро ще остане в историята на медиите.

Потърсих Соня Момчилова, за да разбера как мислят тези, които реално вкараха страната ни в блатото. Предположих, че имат някакъв план, за който ние, обикновените хора не знаем. Иначе няма логика… Още преди години разбрах, че има нещо объркано в цялата работа. Обраха 90% процента от активите на България още в зората на демокрацията, но от тогава много не се е случило…

И състоянието на Холандската стара аристокрация има донякъде съмнителен произход. Явно такъв е начина, но после, какво следва? Би трябвало хората да направят нещо полезно с този капитал… След като новите собственици на българското богатство вече притежават нотариалните актове за новата си собственост, би трябвало да видим един невероятен бум, огромен подем в българската икономика. Да насърчават фирмите да просперират, за да станат новите ни собственици още по богати… Но не, няма нищо такова…

“Ами, тъпи са Патрик. Ти си нямаш на идея за какви идиоти става въпрос”. Така се запознах със Соня Момчилова. Бивш Пи Ар, приближен и съветник на няколко от тези, които в момента държат един цял български народ във финансов и морален плен.

През многобройните разговори, които водих със Соня, научих много за новия ни елит, за това как мислят те, за тоталната липса на държавническа визия и даже липса на план за развитието на новите им бизнеси, придобити чрез приватизация, рекет или натиск. Но по-важното от полезната информация беше, че се запознах с една много интелигентна жена с рентгенови очи, свръх проницателна и аналитична. Тук да прибавя, че благородно й завиждам за красноречието. Няма друг човек, който да умее по такъв увлекателен начин да описва своите възгледи.

Запознайте се със Соня Момчилова. Жена с финес, видяла целия свят, имала е 101 възможности да отиде с експертизата си в някаква по-комфортна чужбина и да живее там добре. Но не, тя е решила да остане тук, с надеждата някой ден да намери повече съмишленици. Напуснала е много високи държавни позиции и медии, след като се е убедила, че липсва морал или истински журналистически дух. За сега Соня е продуцент на О’здравей, едно от най-гледаните предавания на Bulgarian International Television (BIT), един от последните свободни канали с голяма аудитория в чужбина. Соня като лакмус – когато тя тръгне и от BIT, ще знаем, че и там работата вече не е чиста.

Патрик Смитьойс

Соня Момчилова е автор в редица списания, ежедневници, пише детски приказки и е собственик на ПР агенция PLAN C. През 90-те години е сред първите сценаристи и текстописци на студентското предаване КУ-КУ. Соня Момчилова е сред най-дълго задържалия се във властта политически ПР. Специализирала е в Холандия, Англия, САЩ и Белгия. Била е директор на пресцентъра на Министерство на правосъдието, директор на пресцентъра на Министерство на вътрешните работи, директор на пресцентъра на Министерство на транспорта и комуникациите. Тя е първият продуцент на Сутрешния блок на BTV, работила е също като редактор в БНТ; редактор и водещ в радио „Експрес и радио „99”. Отговорен редактор на предаването „Духът на здравето“на bTV и продуцент на „О!Здравей“ по BITелевизия. Има дъщеря на 18 години.

Соня, ти години наред си била в непосредствена близост до политиците и не просто си следила политическите и социалните събития, ами си участвала в тях. Защо не и се получават на България демократичните промени? Българите казват, че причината е в липса на професионални политици. Така ли е наистина?

Патрик, аз първо благодаря за вниманието, което ми оказваш. Чувствам се истински поласкана да попадна в личната ти селекция от „свестни“ хора. Които според успешен във всеки смисъл от моя гледна точка човек, като теб счита, че могат, ако не да направят, то поне да съобщят нещо на сънародниците си.

Да, истина е, че аз прекарах почти осем години в три различни министерства по времето на две правителства. В онзи така наречен предприсъединителен период се полагаха големи усилия хората като мен на високите позиции „Говорител“ и „Директор“ на пресслужба на министерство да бъдат обучени, да им бъде демонстрирано как работят европейските институции, как се върши тази работа в старите демокрации и съответно се очакваше ние да пренесем на наша почва челния опит. Много пътувах, много се обучавах, достатъчно видях. Видях, че онази машина там, която сега за всички видно заскърца доста дискредитиращо, въпреки чудесно измисления алгоритъм, по който да създава впечатление, че работи безупречно, е със заложени многобройни дефекти.

Видях усърдието, видях и симулацията във висшите етажи на държавното чиновничество. Видях лустрото и перфидната обиграност на някои политици, видях и примитивното им спазаряване, договаряне, притискане с елементи на изнудване…

Sonia
Гост в предаване за политика в студиото на БТВ

Така нареченото изкуство на компромиса беше едно напудрено, но безлико и съвършено лишено от ярки изпълнители театро направлявано от интереси, които по отношение на нашата страна видяхме докъде доведоха- до превръщането и в пазарна ниша. В отходна зона за храните и продуктите, които са непродаваеми, с изтичащ срок на годност или непрепоръчителни за гражданите на напредналите членки. Същото се получи и с практиките.

Ти нищо добро ли не виждаш от присъединяването на България към Европейския съюз?

Ами ще ти кажа, най-лошото, което можехме да възприемем, за да либерализираме уж производствата си го усвоихме. Така затрихме цели традиционно проспериращи отрасли в земеделието , икономиката, туризма, леката промишленост. За енергетиката и допускането на чужди монополисти в най-възловите отрасли- експлоатацията и добива на най-ценните ресурси мисля се знае достатъчно. Но по важното е, че с „европеизирането ни“ ние всъщност /и тук е важно да отбележа съвсем не доброволно и не по своя воля, както от години мантруват политолози и анализатори усвояващи грантове/ се наредихме в редицата на страните от третия свят дояждайки остатъците изтупани от времето на презряния социалистически чувал. Но да кажа за политиците…

Да, моята задача беше да превърна от арогантните, често пъти зле възпитани, с лоши обноски и оскъдна лексика, внедрени по силата на партийната си принадлежност субекти в хора, които печелят доверие.

Предполагам това е било интересно предизвикателство за теб?

За съжаление, много често ми се отдаваше. Научих се. Дори ми доставяше удоволствие. Нарекох го за себе си „пигмалионов синдром“ знаете древния скулптор, който си изваял съвършената красота и т.н. Тези хора, в редките случаи, когато не бяха по природа и убеждение попаднали в политиката с увереността, че им се „полага” и са най-подходящите за мястото, наблюдавах как от ден на ден се разболяват от „височинната” болест. Забравяха от къде са, кои са, защо са на това място и какво се очаква от тях. Единственото им притеснение беше да са добре с началниците – министър председател, ако ставаше дума за министър, председател на партийна група, ако беше депутат и еврокомисарите, които отговаряха за ресорите им. Хората бяха за тях „лош материал“.

Погнусата и откъсването на политиците от тези, които са ги избрали, се развиваха в права пропорционалност с нарастването на личните им сметки и потупването по гърба по време на срещите в Брюксел.

Все нещо човешко трябвало да е оставало, имали са поне някакви екипи тези политици?

По все още необясними за мен причини около политикът от нов тип се сформира кръг от два основно вида доверени лица. Едните са слухтящи, угрижени, проверяващи почвата, обстановката и интонационната среда, доколко е подходяща тя за удари с добър медиен или финансов ефект. Другите са ведри веселяци, готови да разкажат последни гадни клюки от противниковия лагер или виц, с който да разтушат напъните на съвестта, ако не дай Боже е взела да се обажда и да тревожи работодателя им. Има и други видове властови архетипи, но е дълга тема.

Интересно какво е мнението ти за европейските политици, Соня?

Колкото да не ти се вярва, Патрик, онези там в стара, мъдра Европа не са по различни. Да, научили са се да се хранят с пет прибора, да се шегуват изискано на масата, да си завързват възела красиво и да не ходят с обувки без връзки на приеми, но принципа, който обслужват и Бога, смея да кажа, на който служат е един и същ. Това прави с тях иженарицаемата политическа система. Хората са последното нещо, което ги интересува. Те са изстреляни на големите си бюра и в луксозните си коли, чийто бензин им плащат от корпорациите или „обръчите от фирми” както селяндурски един иначе всепризнат мислител и крепител на етническия мир се изрази. Хората, електоратът е просто гръцкия хор, който повтаря волята на „боговете“ в античните трагедии. Средствата за манипулации и фалшификации на изборните резултати са толкова много и така добре усвоени, точно както и политическия етикет от нашите отличници. Затова и помисли, чувал ли си завладяваща реч от трибуната на ЕП? Ами от нашата в парламента или от неуверения човек наричан президент доскоро? Ами да сме ставали свидетели на държавнически акт? На демонстрация на искрена съпричастност с проблемите на избирателите? Единствено ако се наложи да се ползват кадри за предстояща кампания или да се „чисти“репутацията от някое скорошно голямо о––е. Само тогава!

Самозабрава – това е кодовата дума за партокрацията, която до такава степен се е сляла с голямата необезпокоявана престъпност, със сивата икономика, с гигантските интереси на „партньорите“ ни, че няма никакъв шанс да се събудим в един и същи свят! 

Много се говори тук в България, че повечето от тези, които влизат в политиката, дори и в десните партии са свързани с някогашната комунистическа власт. Така ли е, наистина?

Не бива да се пренебрегва факта, че настоящите, претендиращи да са нови политици, ако не са с досие, са или с тежък комунистически произход или с купища заслуги към корпорации, финансови, олигархични кръгове и т.н, както и с несъмнен ентусиазъм да продължават в този дух.
Не, просто няма шанс в тази система да покълне присъствие с чисти намерения.Става дори по-лошо. Изпедепцаните вече, шлифовани по западен образец политици, защото все пак имаха възможност да се понаучат, както се казва, са по-голямата заплаха защото е по невидима. Те действат тихо, чужди са на емоциите, изричат брюкселски клишета, които няма нито смисъл нито значение, но с обработен глас и убедителна мимика и дори знаят къде да си държат ръцете, за да не напомнят за потните си длани.

Има и една още по-нова модификация, лабораторните франкенщайни. На тях и пиар не им трябва. Те са изделие на конкретния олигархичен кръг, с програмирана мисия и продължителност на живота и изпълняват само командите на родителя си.

Виж, това, което говориш е много страшно, защото си била вътре в кухнята, както се казва. Може би наистина на България й липсват професонални политици, които имат държавническо мислене?

Не, Патрик, не ни трябват професионалисти. Време е да дойдат аматьорите! Тези като БепеГрило, като исландския професор с китарата, като Фараж, ако щеш, въпреки че той ми е малко по-спорен. Време е да се сетим, че политиката не е никакво изкуство още по-малко на компромиса. Че ни излъгаха много брутално, като не ни казаха, че демокрацията не е представителна олигархия,плутокрация или каквато там мимикрия на капитала изберем, а че съществува истинска демокрация, директна демокрация. Такава при която хората избират и решават.

Много последователни, качествени усилия се употребиха, за да ни изличат паметта, да ни засипят с проблеми по оцеляването ни, да ни убедят, че сме сами и отделни и да ни бомбардират с ужаси от собственото ни квази битие на свободни граждани. Дотолкова, че е трудно да повярваме кои сме.

Да, но хората не вярват на политиката. Може би повечето от тях нямат достатъчно самочувствие за да осъзнават, че могат реално и истински да участват в демократичния процес…

Хората, Патрик са много изплашени. Изкушавам се да използвам библейски твърдения за ръста на природата ни, но съзнавам риска в тези „рационални“ времена. Така или иначе краят на онова, което познаваме или както казва един виден модерен политик „това, което имаме като демокрация“е изстиващ труп.

Свидетели сме на ужаса и гърчовете на „избраниците“ ни пред алтернативата да се премине към мажоритарни избори.

Ти какво мислиш за мажоритарните избори и субсидиите на партиите, трябва ли да се махнат?

Виждаме какво „носене на вода” от несметни кладенци последва, след като хората решиха да не „угояват ламята” в парламента и да намалят субсидиите. Защо да не може? Защо да е опасно за морала на партиите и прозрачността на дейността им? То има ли накъде да се мъгльоса работата повече?! БепеГрило как върна на бюджета 80 милиона и доказа, че партията, която си върши работата няма нужда от бюджетно финансиране. Какво добро за избирателя свършиха нашите депутати?
Злият гений на пропагандата Гьобелс е казал: „Със средствата за масова информация всеки народ бързо може да бъде превърнат в стадо свине. „Политиците мисля че следват предано този завет и освен че докараха медиите до невиждана смислова и съдържателна нищета не осъзнаха какво електричество пуснаха към собствените си столове.

Според теб, българите ще се събудят ли?

Скоро ние всички ще изключим телевизорите. Ще излезем и от социалните мрежи, само да се оплетем още малко, така че да стане трудно да се диша. Тогава ще се събудим.
Онзи велик мит, по-жив днес от когато и да било за питекантропите, които гледат сенките на стената в пещерата и си мислят, че това е разказът за живота им ще придобие нов смисъл. Защото „Господарите на пещерата“ както ги нарича Платон отдавна са забравили да хвърлят съчки в огъня. С други думи студът ще ни събуди и сгъстената до черно тъмнина.

Всеки носи Прометей на дъното на сърцето си, само трябва да запали личния си огън!